— Какво мислиш за агент Марголд? Вече двайсет и четири часа работиш с нея.
Ако този въпрос ми беше зададен не от Таунзенд, а от друг човек, несъмнено щях да му кажа, че не е негова работа и да върви на майната си. Но тя се явяваше васал в неговото кралство, което означаваше, че му е работа. А аз не исках да му ставам работа, въпреки че не се водех васал в неговото кралство. Казано иначе, от време на време, макар и не особено често, аз все пак се подчинявам на инстинкта си за оцеляване.
По тази причина отговорих честно, но пестеливо:
— Мисля, че е изключително компетентен и ефективен професионалист. Маргарет Барнс беше враждебно настроена свидетелка, ловка лъжкиня и тотално объркана жена. Преди броени часове станах свидетел на начина, по който агент Марголд успя да се справи с трийсет години лъжи и увъртания, в които се беше оплела свидетелката. И трябва да ви призная, че бях силно впечатлен.
— Наистина ли?
— Да, сър.
— А имате ли мнение относно начина, по който ръководи случая като цяло?
— Мислех, че Джордж Мийни е оперативен ръководител, сър.
— Мийни отговаря за случая. Но агент Марголд явно притежава необикновен инстинкт по отношение на мястото и времето, затова винаги е там, където трябва. Това дефакто я прави ръководител на цялото разследване.
Той млъкна за момент, погледна ме в очите и добави:
— Питам, защото получавам противоречиви рапорти за нея. Според едни източници тя е некомпетентна и не може да работи в екип. А това Бюро работи добре само когато действа в синхрон. За съжаление нещата не стоят така в оперативния офис на окръг Колумбия. Разбирате ли за какво става въпрос? В този момент, в хода на това разследване, аз не мога да си позволя лукса да се занимавам с подобни проблеми. А в същото време не мога да уловя корените им.
Не беше трудно да се отгатне откъде идват противоречивите рапорти. Джордж Мийни има един куп вредни навици, между които фигурира и отвращението от фронталната атака.
Но общо погледнато, аз избягвам да клепам висшестоящите, включително и преките си началници, пред по-големите шефове. Те получават големите си заплати, защото се предполага, че притежават интуицията и прозорливостта да отличават компетентните си служители от подлизурките, които не стават за нищо. Такава е теорията. Но има и една друга теория, наречена „Принципът на Питър“.
Бях далеч от мисълта, че тя е приложима в нашия случай, затова казах:
— Сър не вярвам да сте стигнали до сегашния си пост, позволявайки на подчинените си да ви поучават. Мисля, че трябва да се вслушате в собствения си инстинкт и преценка.
Той ме разбра много добре, но очевидно предпочете да смени темата.
— Струва ми се, че с агент Марголд започвате да свиквате един с друг. Може би не бива да искам вашето мнение, защото помежду ви може да се е зародило и нещо повече.
Вероятно съм се изчервил, защото той побърза да ме успокои:
— В това няма нищо нередно, Дръмънд. Аз самият срещнах съпругата си по време на едно разследване. Тя беше експерт криминалист, а аз ръководител на следствената група. Ставаше въпрос за убийство плюс кастрация, главната заподозряна беше съпругата на жертвата. — После стигна до финалната фраза, която явно беше употребявал и друг път: — Би могло да се каже, че се влюбихме над чифт откъснати топки.
— Аз пък си помислих, че е станало, след като сте казали „да“.
Той се засмя.
— Двайсет и седем години оттогава. И нито веднъж не ми мина през главата да изневеря на моята Джоун.
— Сигурно.
Той стрелна часовника си и сложи край на кратката ни интимност. Тръгна към вратата, после спря и се обърна:
— Познаваше ли Джордж Мийни, преди да се съберете на това разследване?
— Да, сър — отвърнах. — Преди време работихме заедно по друг случай.
Той кимна, но не каза нищо. А на мен ми стана ясно, че прозренията, които Джордж му е шепнел на ушенце, съвсем не са се ограничавали само върху личността на агент Марголд. Интересно би било да чуем какви ли ги е дрънкал Джордж за искрено вашия… Всъщност едва ли.
16.
Точно в 5:00 последвах Таунзенд в заседателната зала. Джени вече беше на масата и прелистваше някакви документи. От редовните участници в тази среща на високо равнище липсваха само директорът Питърсън, който продължаваше да се радва на привилегията да стои далеч от тази бъркотия, и мистър Джийн Холдърман, който, ако не е пълен идиот, би трябвало да се наслаждава на здравия сън, който предхожда разсъмването.