— Радар или светлинни лъчи?
— Радар. Лично контролирах монтажа. Датчиците са разположени през метър и половина и покриват абсолютно всичко.
Грешен отговор, Бен, рекох си аз, а на глас попитах:
— Какво става в случай, че радарният лъч е атакуван от две или три тела едновременно?
— Това не е въз…
— Да предположим, че вървят един след друг и атакуват лъча едновременно — подхвърлих. Знаех отговора, но понякога е по-добре да прибягваме до методите на Сократ.
Бен помълча известно време, след което даде единствения възможен отговор:
— Теоретически е възможно да се получи един сигнал неохотно призна той.
— В такъв случай, нека разгледаме следната възможна ситуация: Елуд паркира на алеята, но в колата има още един, двама или трима души. Той излиза, те също. Те клякат, използвайки колата като визуално прикритие срещу камерите, и се промъкват до сляпото петно в близост до вратата на гаража. Там се залепят за стената и издебват момента да пресекат радарния лъч в синхрон с Елуд. — Замълчах за момент, после тихо добавих: — Хората тук виждат Елуд, който се придвижва по пътеката, и решават, че той е задействал и датчиците.
Последва тежко мълчание.
— Възможен ли е подобен сценарий? — попитах след известно време.
Горкият Бен, изглежда, едва сега разбра, че ще има сериозни проблеми в бъдещата си кариера.
— Не, не мисля — промърмори той.
Марголд погледна към мен, после бавно извъртя поглед към Бен и трите трупа в тясната стаичка.
— По-добре да проверим, Бен — тихо каза тя.
Станахме и бавно поехме нагоре. Прекосихме дългия коридор, минахме покрай тялото на бедната Лейси в просторното фоайе и излязохме навън. На метър от предната стена имаше добре поддържани храсти, разделени от акуратно подстриганата ливада с помощта на ивица дебело напластен тор. Нещата винаги се получават по-лесно, когато човек знае какво търси. Насочили вниманието си към ивицата тор, ние веднага забелязахме, че тя е доста отъпкана. Бен се наведе и я огледа с леко изцъклени очи, след което упорито поклати глава.
— Това не доказва нищо. Следите може да са на градинаря или дори от някое диво животно.
— Става въпрос за отпечатъци — обърнах се към Марголд аз. — Предлагам да им снемеш отливки веднага, още преди да е заваляло.
— Нека аз решавам как да си върша работата, ако нямаш нищо против! — разшири ноздри тя, помълча за момент, после рязко добави: — Я ела да ти кажа две думи!
Закрачихме един до друг и спряхме чак в края на алеята, далеч от ушите на Бен. Тя се обърна и започна да изучава лицето ми, след което рязко попита:
— Кой си ти, по дяволите?
— Никой. Забрави, че съм бил тук. Ако кажеш на хората си да ме откарат, веднага изчезвам. Предпочитам да бъда в кабинета си, а не тук. А ако пътьом се отбием в някое кафе „Старбъкс“, ще бъда най-щастливият човек на света.
— Виж какво! — изръмжа тя. — Ако случайно не си забелязал, в тази къща лежат шест трупа, единият от които принадлежи на началник-канцеларията на Белия дом!
— Трябва ли да се махам? — невинно попитах аз. Беше малко прекалено, разбира се. Напрежението на Марголд по-рано сутринта беше напълно оправдано, тъй като, образно казано, я бяха бутнали директно пред връхлитащия влак. Но това не оправдаваше отношението й към мен, тъй че — каквото повикало, такова се обадило.
— Оставаш! — отсече тя. — И престани да се правиш на глупак!
Трябваше да помисля и за краката си. Нямам представа защо шефката ме изстреля на тази задача, но оставането ми означаваше, че ще потъвам все по-дълбоко в мекия тор. А мисис Дръмънд не беше отгледала дете-идиотче, тъй че се досещах какво се беше случило в голямата къща: една форма на екзекуция, известна като политическо убийство. Споменете ли това словосъчетание пред агенти на ЦРУ, моментално ще ги избие пот и вероятно ще се нахвърлят върху вас. Да не говорим, че още на другия ден някой идиот като Оливър Стоун ще започне да снима филм по темата, а главният му герой ще се нарича Дръмънд…
— Добре, никакво кафе, ако това е проблемът — предадох се аз.
Мис Марголд се направи, че не ме чува, и започна да дрънка за сериозността на положението и други такива неща. Това пък доведе до изключването на моите слухови органи.
Вече започвах да разбирам защо шефката спомена, че трябва да си налягам парцалите. Управлението не искаше дори да помирише тая гадост, мечтата им беше да са най-малко на двайсет километра от нея. На практика обаче централата им беше само на пет километра оттук, ако разбирате какво имам предвид…