— Ако отношенията помежду ви бяха малко по-топли, може би щеше да го направи — отбеляза тя.
Идеше ми да я изхвърля от хеликоптера, но когато вдигнах глава да й го кажа, агент Марголд се тресеше от смях.
През останалата част от полета тя ме запозна с все още неокончателния план, според който директорът Таунзенд щял да бъде използван като примамка за Барнс. Планът предвиждаше окованият в три тона броня Таунзенд по цял ден да се разхожда на обществени места в компанията на екип подбрани агенти, въоръжени до зъби с пистолети, настървеност и снимки на Джейсън Барнс. Прозвуча ми като един напълно уместен план, обмислен от всички страни, тъй като въпреки подчертано критичното си отношение не успях да открия дори десет камъчета, които биха могли да обърнат колата. Но това не беше мой проблем.
В момента, в който кацнахме, към хеликоптера се понесоха два хамъра на военната полиция с включени сини светлини. Приех го като добър знак, благодарих на пилота Джимбо, че не ни преби, след което добавих, че филмът по време на полета е бил гола вода. Той само се ухили.
Пет минути по-късно спряхме пред щаба на Отдела за криминално разследване към армията на САЩ, където ни очакваше офицер в маскировъчен гащеризон. Без много приказки той ни покани да влезем и застана начело на малката ни експедиция в лабиринта от коридори и стълбища, който свърши пред кабинета на генерал-майор Даниъл Тингъл, фюрер на армейския еквивалент на Гестапо.
Разбирате, че като военен адвокат съм работил с много криминални следователи и съм професионално запознат с дюстабанлиите, които са каймакът на това съсловие. Повечето спешени бойци на ОКР са бивши военни полицаи, достигнали длъжността надзирател — нещо като междинна гара между сержант и волнонаемен. Длъжност, която им осигурява максимален комфорт, тъй като се радват на всички офицерски привилегии, без да се отказват от цивилните свободи. Могат например да посещават клубовете на волнонаемните, където алкохолът се продава на по-ниски цени, но никой не ги спира да ходят и в офицерските клубове, където съпругите на младите лейтенантчета са по-готини, по-самотни и по-лековерни. Общо погледнато, типовете на служба в ОКР се отличават с повече интелигентност, арогантност, хитрина, коварство и неуважение в сравнение с останалите чиновници във войската, които аз обединявам под името дюстабанлии.
По принцип служителите в ОКР трябва да са и детективи, но за разлика от цивилните си колеги те са специализирани във всички разновидности на този занаят — криминалистика и криминология, техника за водене на разпити и съдебна медицина, разследване на изнасилвания, убийства. С две думи, всичко от А до Я.
Работата им е такава, че често се налага да действат под прикритие. Появяват се инкогнито в някое поделение, работят упорито, за да се внедрят в него, да си изградят ореол на доверие, а после разкатават мамицата на всеки, който си позволи да пръдне в коридора пред тоалетната. Според мен именно тази част от служебните им задължения ги превръща в любимци на целия личен състав.
Но момчетата и момичета от този отдел се нуждаят от строгия надзор на възрастните. Тази отговорна задача се изпълнява от корпус специално упълномощени военни полицаи, начело на който стои генерал Тингъл. Другите генерали и висши офицери в армията го възприемат като топ-мръсник главно защото разполага с компромати за всеки един от тях.
И така, влязохме в кабинета. Генералът седеше зад бюрото си и не помръдваше. На левия фланг се беше изпънал едър чернокож офицер в черна бойна униформа и кръстосани пистолети на петлиците — отличителните знаци на военната полиция. Трите звезди на пагоните го определяха като полковник, а на табелката на ревера му пишеше ДЖОНСЪН. Десният фланг на генерала беше запълнен от двама мъже на средна възраст, облечени в цивилни костюми. От лукавите им мутри заключих, че са старши агенти. Самият генерал Тингъл се беше издокарал в светлосив армейски анцуг.
Беше почти напълно плешив, но това не пречеше на оскъдните му косми да стърчат във всички посоки. Не беше бръснат, не се усмихваше. Явно го бяха вдигнали от леглото и единственото, което го интересуваше в момента, беше защо и кой.
Очевидно не беше моментът да споменавам военното си звание, затова се задоволих с нещо по-обикновено.
— Добро утро, генерале — рекох. — Аз съм Шон Дръмънд от Централното разузнавателно управление, а това е специален агент Дженифър Марголд от вашингтонското бюро. Отговаря за националната сигурност.
Приближихме се до бюрото и стиснахме протегнатата му ръка.
— При тези обстоятелства не бих казал, че се радвам да ви видя — изръмжа той. — Моля, седнете.