Размених кратък поглед с Джени и поклатих глава. Положението никак не беше розово. Оръжията можеха да ни предложат онази важна улика, от която отчаяно се нуждаехме. А ние отчаяно се нуждаехме от информация за всички гадни изненади, които ни е приготвил Барнс. Много неща правят бум през нощта, но има и такива, които превръщат нощта в ден.
Оказа се обаче, че генералът не е свършил.
— В мирно време отчетността и регистрирането на кражби и загуби е на много високо ниво — продължи той. — Но това, което е важно в мирно време, става тривиално и второстепенно, когато хората се сражават и умират. Ето защо ви съветвам да не проявявате прекален оптимизъм.
Беше ми доста странно и в същото време поучително да застана от другата страна на оградата и да наблюдавам поведението на военните с очите на цивилен. Военните са едно особено братство, което напоследък се е превърнало в нещо като „братство-сестринство“. Макар че хората в този кабинет бяха облечени като цивилни и дори приличаха на цивилни, те не се държаха като цивилни. С Джени бяхме тук, за да си пъхнем носа в една чисто институционална слабост, а от тяхната сдържаност, погледи, хвърлени крадешком и колебливост при отговорите ни ставаше пределно ясно, че нито сме приети за част от племето, нито пък се оценяват усилията ни. Никой нямаше да ни излъже или заблуди, но въпреки това щеше да ни е трудно да стигнем до цялата истина.
Ритнах Джени под масата. Тя ме погледна и сбърчи вежди при вида на показалеца, който въртях във въздуха. Трябваше й известно време, за да се усети, след което бръкна в джоба си и извади магнетофончето. Присъстващите офицери забиха очи в машинката, която меко кацна върху бюрото. Тя не я включи, но самото й присъствие беше достатъчно. Едно предупреждение, че тук трябва да се говори истината и само истината.
— Една абсолютно безвредна формалност — уведоми ги със сладка усмивка партньорката ми.
Любезността й не беше оценена.
После си побъбрихме още малко за убийствата, след което аз им предложих в сбита версия житието на Джейсън Барнс. Кафето дойде и решително ми помогна да си оправя настроението, но полковник Джонсън нещо се бавеше.
Въпреки тежката си титла генерал Тингъл се оказа един приятен и дори чаровен събеседник. Имаше отлично чувство за хумор и дори ни изпробва с няколко вица от очевидно богатия си репертоар. Те обаче прозвучаха малко плоско вероятно поради неподходящо подбраното време. Личеше му, че е леко разсеян и доста обезпокоен, вероятно от опитите да си представи какви ще бъдат последиците за армията на Чичо Сам, ако се окаже, че оръжията, предназначени за задниците от Ал Кайда и подкрепящите ги иракчани, са били използвани за ликвидирането на важни членове на американското правителство и съдебна система.
По неизвестни причини се сетих за надписа върху мините „Клеймор“, който гласеше: НАСОЧЕТЕ ТАЗИ СТРАНА КЪМ ВРАГА. Но въпреки това, общо взето, недвусмислено указание във всеки конфликт има по някой прекалено изтощен, изнервен или забързан боец, който хваща врага на мушка и веднага натиска спусъка, в резултат на което цялата разрушителна мощ на оръжието се поема от собствения му задник.
Такива гадории винаги стават въпреки всички предохранителни мерки и купищата най-добри намерения.
18.
Полковник Джонсън най-сетне се върна, стиснал под мишница три обемисти папки. Генерал Тингъл предложи да се прехвърлим на голямата заседателна маса в ъгъла на кабинета му. Генералското желание е заповед и ние покорно станахме.
Тингъл четеше пръв, после подаваше папките на мен, а аз — на Джени. Тя пък ги плъзгаше по дългия плот към полковник Джонсън, който беше заел противоположния край на масата. Тингъл и аз се справихме бързо, тъй като имахме опит с досиета на ОКР, докато Джени ги прелистваше много по-бавно, страница по страница.
Бяхме прегледали някъде около половината, когато в кабинета влезе още един човек. Беше облечен, в сив костюм, годините му бяха двайсетина по-малко от на другите агенти и изглеждаше не толкова потаен, колкото хитър и лукав. Насочи се към далечния ъгъл на кабинета, а полковник Джонсън напусна масата и отиде да си шепне с него.