Замълча, за да провери дали имаме въпроси, изчака няколко секунди и продължи:
— Във Форт Худ действа една престъпна група, специализирана в кражбите на оръжие и муниции. Такива кражби стават веднъж, най-много два пъти в годината и това продължава вече пет-шест години. В кабинета си имам цял шкаф, пълен догоре с папките на различните разследвания, които сме водили през това време и които, по мое дълбоко убеждение, са тясно свързани помежду си.
— И вие сте на мнение, че това важи и за инцидента на девети февруари, така ли? — вметна Джени.
— Абсолютно — оживено кимна Танър и се приведе напред. — Сега ще чуете нещо много интересно. Въпросната група никога не прибягва до едни и същи методи и ние дълго време изобщо не проумявахме, че става въпрос за престъпна мрежа. Кражбите бяха винаги различни, през различни промеждутъци от време, не се наблюдаваше сходство в начина на действие.
— Не се подвеждайте от скромността му — сграбчи ръката ми полковник Джонсън. — Именно Ерик откри общото в престъпната им дейност!
Лицето на Танър светна от комплимента, а Джени се наведе напред и настоятелно попита:
— Какво е общото, подофицер?
— Самият факт, че кражба с кражба не си прилича. Убеден съм, че това е нарочно. Имаме работа с умни хора с известна склонност към сценични ефекти, чиято отличителна черта според мен е необикновено дръзкият начин на действие.
Джени обмисли чутото и кимна.
— Интересна теория. Дайте пример.
— Добре. Да вземем инцидента от девети февруари. По всяка вероятност са проникнали в района с униформи и фалшиви военни документи за самоличност. Инспекторите на стрелбищата са хора с авторитет. На ръкавите си носят специални ленти, които им осигуряват достъп до всички стрелкови полигони, да търсят нарушения в правилата по сигурността и да инспектират наличността на оръжие и муниции. По тази причина престъпниците отнемат специализирания автомобил на инспекторите и го използват за появата си на трите споменати полигона. И докато всички си мислят, че появата им е свързана с проверка на сигурността, те най-спокойно задигат каквото им трябва.
Направих опит да нарисувам тази картина във въображението си. И веднага разбрах, че е напълно възможна. Инспекторите на стрелковите полигони най-често са старши сержанти, които, въпреки ниския чин, всяват огромен респект у младшите офицери, които са назначени за командири на полигоните. Това е така заради пълномощията им по отношение на сигурността, които са наистина големи и могат да доведат дори до затваряне на неизправния полигон и до наказание на офицера, който го ръководи. А това, естествено, създава проблеми на този офицер, най-вече с преките му началници. Разбира се, в такъв момент началникът на полигона изобщо не допуска, че някой ще вземе да краде оръжие и муниции буквално под носа му, тъй като е зает да разпраща автобиографията си из различните агенции за управление на военния персонал.
— На практика кражбите не са били открити до края на деня, когато отделните подразделения правят инвентаризация и оценка на стрелбите — продължи Танър. — А по това време бандитите вече са се наливали с бира в бар-грил „Самотна звезда“ и са умирали от смях за наша сметка. — Помълча малко, после мрачно добави: — Тези копелета наистина са куражлии!
Огледах Ерик Танър, опитвайки се да отгатна какви чувства го вълнуват. Беше ясно, че взема нещата твърде лично: нещо, което не беше много лошо, но не беше и много добро. Здравословно е да изпитваш гняв по отношение на престъпленията, особено когато той е единствената сила, която те тласка напред. Но за да стигнеш до успешния край, ти е необходима логика, а не сляпа емоция, която със сигурност би те вкарала в задънена улица.
Както вече споменах, Танър беше съвсем млад — някъде между двайсет и пет и трийсет, с почти момчешко лице. Но това не му пречеше да е наперен или изпълнен със самочувствие, ако между двете определения изобщо съществува някаква разлика. Говореше добре, представяше разкритията и мнението си по ясен и прям начин — нещо, което понякога е признак за точен и аналитичен ум, а в други случаи — обикновена демонстрация на самохвалство. Тук веднага трябва да добавя, че Ерик очевидно се радваше на доверието както на преките си началници, така и на генерал Тингъл, защото, ако беше обратното, той изобщо не би бил в този кабинет.
В качеството си на юрист аз имах обаче определени предпочитания към по-старите агенти на ОКР, които поставях на банката на свидетелите. Възрастта внушава усещане за опит и мъдрост, докато младостта предизвиква точно обратното — онова чувство за импулсивност и липса на зрелост, което всява паника у съдебните заседатели. Физическите впечатления могат да са плитки, мимолетни и дори подвеждащи, но остават важен фактор, който трябва да се взема под внимание. Според мен Ерик Танър би трябвало да си пусне поне едни мустаци.