— Вижте, всички ние знаем, че не може да…
— Точно така, мистър Танър, не може! А вие допускате, че същите тези хора, които на практика изобщо не са същите, вероятно действат заедно с Джейсън Барнс тук, във Вашингтон. Но откъде според вас Джейсън Барнс би могъл да ги познава?
— Аз… Аз не знам.
— По всичко личи, че не знаете много неща.
В стаята се възцари мъртва тишина. Генерал Тингъл, полковник Джонсън и двамата по-възрастни агенти стояха като омагьосани и безмълвно наблюдаваха как техният златен паун става жертва на кръвожаден питбул.
Плъзнах ръка под масата и стиснах коляното на Джени — един сигнал да спре дотук. Тя си пое дъх с нещо като изхълцване, после продължи да говори на Танър, но всъщност имаше предвид мен.
— Надявам се, че не бях прекалено груба към вас, мистър Танър. Но ние разследваме най-сериозното престъпление в страната от много години насам. Убити са трима от най-високопоставените държавни служители, а покрай тях най-хладнокръвно е отнет животът на още тринайсет невинни граждани. На всичкото отгоре са отправени преки заплахи към живота на нашия президент. Вие предположихте връзка с вашите следствени дела, а ние трябва да разберем дали това предположение струва нещо. Разбирате ме, нали?
— Естествено. Аз също бих…
— Предполагам, ще се съгласите, че има огромна разлика между тази банда крадци, около която се въртят вашите хипотези, и предполагаемото трио от отлично обучени убийци.
— Аз мисля, че…
— Това, което трябва да мислите и най-вече да знаете, е свързано с факта, че всеки престъпен ум притежава праг. Вие описвате крадци, които променят своите планове по начин, който им позволява да избягват убийството. Сякаш не искат да пресичат някаква морална или прагматична черта в пясъка, която сами са начертали.
— Престъпността е като сгъваема стълба, мис Марголд. Като дрогата. Започваш с марихуана, но скоро се прехвърляш на хероин.
Джени очевидно не хареса тази лекция по криминология.
— О, боже! — въздъхна тя. — Много бих желала да притежавам вашите софистицирани прозрения още преди да започна петгодишния си период на преподавател по криминална мотивация. — Погледна към мен, после отново се обърна към Ерик: — Но трябва да има и нещо, което не ни казвате, нали?
Лицето на младежа бавно порозовя. Пръстите му несъзнателно въртяха брачната халка — метафоричен жест, който сякаш искаше да покаже какво би направил с шията й.
— Няма такова нещо — отрече той. — Освен ако не искате да ви разкажа и за другите кражби.
Тя погледна часовника си, после решително тръсна глава.
— Не, нямаме време.
Разбира се, Джени успя да наложи мнението си, но го направи по прекалено болезнен начин за бедното момче, което продължаваше да хвърля тревожни погледи по посока на генерал Тингъл и очевидно се питаше дали все още е на работа. На мен ми стана жал за този Ерик Танър.
Обзет от необичайна щедрост, аз се извърнах към генерал Тингъл и попитах:
— Преди малко ми казахте да задържа тази мисъл. Коя по-точно?
Той беше толкова замислен за положението на Ерик, че за момент дори не разбра какво го питам.
— Моля? О, да. Исках да кажа, че когато споменахте вероятността за изтичане на вътрешна информация, си спомних за работата на Ерик и един специален екип от ОКР, които търпеливо се опитаха да установят кой може да бъде този източник.
Кимнах на Ерик. Момчето наистина се нуждаеше от няколко точки в своя полза.
— Ще ми разкажете ли?
Ерик се прокашля и моментално възвърна част от самочувствието си.
— Ами… Нашите хора обсъдиха редица варианти. Войници се уволняват на всеки две-три години, затова бяхме убедени, или по-скоро предполагахме, че става въпрос за някой цивилен служител с достъп до данните за управление на полигоните, логистична информация, схемите на военната полиция и други такива.
— Звучи ми разумно — рекох.
— Постепенно стеснихме кръга до петима цивилни служители.
— Бройка, която е удобна за работа…
— Да, така е. Но именно тогава се сблъскахме с тухлен зид. Всичките заподозрени бяха безупречни служители, всички имаха алиби. По тази причина изпратихме списък с имената им на Отдела за поведенчески науки и поискахме профилиране, за да стигнем до най-вероятния извършител.
Прозвуча ми съвсем разумно, но Джени поклати глава и промърмори:
— Желая им късмет!
— Какво искате да кажете? — изненадано я погледна генералът.
— Искам да кажа, че ОПН е затънал до гуша в серийни убийци, серийни подпалвачи, серийни изнасилвачи, а напоследък и в серийни снайперисти! — Извърна се към Ерик и попита: — Получихте ли отговор?