— Още не.
— Вероятно няма и да получите — уведоми го тя. — ОПН получава около десет хиляди подобни искания годишно — от ФБР, от регионални и локални полицейски участъци в цялата страна, а напоследък и от чужбина, защото славата на отдела вече е стигнала и дотам. Но в него работят много малко хора и те са силно претоварени. Вашият случай е твърде неясен и тривиален, за да привлече вниманието им. По всяка вероятност е някъде към дъното на купчината входящи молби.
Джени се извърна към мен, почука по стъклото на часовника си и рече:
— Крайно време е да тръгваме!
Кимнах, останалите — също. Вероятно бяха съгласни, че трябва да тръгваме.
Генерал Тингъл се изправи и ние сторихме същото.
— Предупредих ви, че ще бъде трудно да изолирате един отделен случай — рече той.
— Елиминацията е толкова важна, колкото и идентификацията — сви рамене Джени. — В крайна сметка изключихме три случая, които нямат отношение към нашите задачи.
В тази светлина побързах да добавя:
— Но хората ви трябва да продължат да търсят, генерале. Възможно е няколко подобни случая да са се изплъзнали от скрининга на ФБР, да не говорим да възможността конкретният случай изобщо да не е докладван там.
Тингъл зае позиция между двама ни, хвана ни за ръце и ни поведе към вратата. Сякаш нямаше търпение да се отърве от нас.
— След един час тук ще гъмжи от следователи — промърмори той. — Аз ще разпратя до всички поделения на ОКР по света искане за информация относно крадени или изгубени оръжия. Ако открия нещо, ще ви се обадя.
Най-щастлив от раздялата с нас изглеждаше Ерик Танър. Казахме „довиждане“ на всички присъстващи, после напуснахме сградата и се качихме във военния джип, който щеше да ни закара до хеликоптера. Джени навъсено мълчеше. През цялото пътуване не каза нито дума.
За щастие Джимбо бе успял да докопа отнякъде термос с кафе и две чаши и аз изведнъж го видях в нова светлина. Човек кара на адреналин до определено време, след което може да му помогне само кофеинът.
Хеликоптерът излетя, а Джени продължаваше да мълчи. Измина доста време, преди да се обърне към мен и да попита:
— Мислиш ли, че имахме някаква полза от всичко това?
— Май не.
От гърдите й се откърти тежка въздишка.
— За мен беше много… разочароващо. — Замълча за момент, после поклати глава. — А онова копеле Танър направо ме накара да побеснея!
— Според мен между вас цареше пълно разбирателство — ухилих се аз.
— Не, сериозно. Скъса ми нервите!
— Мен донякъде успя да ме заблуди — признах аз.
— Какво самодоволство, господи! Не помня да съм се натъквала на по-калпава полицейска работа! Всички в ОКР ли са такива аматьори?
— Не, това би било твърде несправедлива оценка.
— Тъй ли? Ако аз предложа на шефовете си такава несмаслена теория, със сигурност ще нося кафе и фъстъци на чиновниците от архива!
— Всемогъщи боже! — вдигнах ръце аз. — Тази сутрин май сме станали накриво, а?
— Забравяш, че изобщо не сме лягали!
— О, това обяснява всичко.
— Няма ли най-сетне да станеш сериозен? — Тя май наистина беше в лошо настроение, защото добави: — Не би трябвало да ти напомням, че всяка минута е скъпоценна за нас. А онова там беше чиста загуба на време!
— Окей. Така ще докладваме.
Тя извърна глава към единия прозорец в кабината, аз — към другия.
Не бях я виждал в подобно настроение от първата ни среща, когато пищовът наистина беше опрян в главата й. Но както казваше един мъдър човек, жените винаги говорят на два езика, единият от които е вербален. Имах обаче чувството, че знам за какво става въпрос — не за Ерик Танър, а за Джордж Мийни. Двамата наистина си играеха номера. Той я беше захапал още от първия ден, правейки всичко възможно да провали кариерата й. Един господ знаеше колко доноса беше написал срещу нея. В качеството си на неин шеф Джордж бе имал много подобни възможности и положително се бе възползвал от тях. Единственият шанс на Джени беше да прави разкрития и никога да не попада в задънена улица.
След още няколко минути мълчание тя изведнъж ме сграбчи за ръкава и ме придърпа към себе си.
— На кучка ли приличам?
— Не — отвърнах. — Аз просто умея да си държа устата затворена.
— Знам, че съм кучка — мрачно процеди тя.
— Ами всъщност…
— Извинявай. Дължи се на липсата на сън, а вероятно и на липсата на закуска.
Отново не отговорих.
— Като приключим с доклада, нека да си вземем онази хотелска стая — подхвърли тя.
Интересно начало на деня, няма що.
19.
Слязохме от хеликоптера, направихме няколко крачки по бетонната настилка, след което спряхме и стиснахме ръце. Споразумяхме се да докладваме максимално кратко и да бъдем навън за нула време. На практика се чувствах добре до момента, в който Джени спомена за храна и сън. След това обаче Павлов встъпи в правата си и аз започнах да си влача задника — в буквалния смисъл на думата.