Тя кимна и промърмори:
— Положението не е розово, а?
— Положението е отвратително! — отсякох. — Практически ние седим и чакаме следващия му ход, като се молим да направи грешката, която до този момент не е направил.
— И аз съм на същото мнение — въздъхна Филис и добави: — Да се надяваме, че следващият му ход няма да е толкова ужасен.
— Ако ти си мишената, той несъмнено ще бъде такъв — мрачно подхвърлих аз.
— Несъмнено — кимна тя, после ме огледа и подхвърли: — Като говорим за ужасни неща, нека ти кажа, че и ти изглеждаш така.
Ами да. Нали се опитвах да изглеждам страшно? Разроших косата си и потънах още по-дълбоко в стола.
— Добре съм, шефке — прозях се аз. — Малко съм уморен, гладен и мръсен, но иначе съм добре.
— Иди да се изкъпеш и да поспиш, Дръмънд — посъветва ме тя. — Няма полза от теб, ако не си в състояние да мислиш. А само господ знае какво още ни чака в днешния ден.
— Е, след като настояваш — промърморих и започнах да се надигам.
— Изобщо не настоявам — отвърна тя и ми хвърли любопитен поглед. Бях на крачка от изхода, тъй като очаквах, че настроението й всеки момент ще се промени. — Остави си номера в командния център, защото може да…
Затворих вратата, без да я изслушам докрай.
Елизабет си беше на мястото, точно пред офиса на Джени. Видя ме и на лицето й се появи усмивка. Не знам защо, но тя ме харесваше. Вече ви споменах, че жените по принцип са слаби в преценките си за мъжете. Отвърнах на усмивката и рекох:
— Добро утро, Елизабет. Дали нейно величество е готова за пътуване?
— В момента говори по телефона.
Облегнах се на бюрото й и зачаках. Разменихме си по няколко незначителни, но приятелски фрази, след което тя ни в клин, ни в ръкав изтърси:
— Мисля, че тя ви харесва.
Обикновено не позволявам на клюкарките да си пъхат носа в моите работи, но с тази беше по-различно.
— Е, знаеш как е — рекох. — Ние сме партньори, вероятно и приятели.
— Не, това е друго — беше категорична Елизабет. — Тя ви намира за привлекателен и… секси.
— Никога ли не е споменавала и умен?
Елизабет се разсмя, после млъкна и се замисли. Вероятно се питаше докъде може да стигне. След което обяви:
— Тя има нужда от мъж. Отдавна би трябвало да има и деца. Били ли сте женен?
— Не.
— Никога? На колко години сте, майоре?
Оттук нататък нещата можеха само да се влошават, ето защо аз посочих халката й и попитах:
— А ти от колко време си омъжена?
— От двайсет и седем прекрасни години! Имам седем деца, три момичета и четири момчета. А съвсем наскоро ми се роди и внуче.
— Охо! Това са доста…
— Деца. Да, знам, че е така. А вие не искате ли да имате деца?
— Не мога ли просто да взема назаем от теб?
— Колко?
Бях на ръба. Всеки момент щях да убия Елизабет, а може би и себе си. За щастие червената лампичка на телефона й престана да мига и аз побързах да кажа:
— Я по-добре да я хвана, докато е свободна! — С тези думи отворих вратата на кабинета и мушнах главата си в процепа. — Още ли си на същото мнение?
— Да, защо не — отвърна Джени.
В отговора й долових известна доза несигурност и ведата подхвърлих:
— Може би не бива да го правим.
— Както се развиват нещата, май ще се окажеш прав.
Замълчахме и започнахме сравненията. Едно беше да висим тук и да чакаме нещо да се случи, а съвсем друго: добра закуска, душ, малко сън, а може би и нещо повече.
— Вземи си мобилния — рекох.
Тя кимна и посегна за чантичката си.
— Преди малко разговарях с Джордж.
— Какво прави той?
— Поел е прякото ръководство на охраната на Таунзенд.
— Умно момче. Грижиш ли се за шефа, и той ще се погрижи за теб.
— Не е по-умен от нас — усмихна се тя.
Отвърнах на усмивката й.
20.
Паркирахме в подземния гараж и взехме асансьора до фоайето на партера. Жените имат странното качество да планират предварително, затова не бях особено изненадан, когато Джени ме информира, че се е обадила да ни запази стая в „Хаят Риджънси“ на магистралата „Джеферсън Дейвис“, който както можеше да се очаква, разполагаше с фоайе колкото корт за професионален баскетбол, осеяно със скъпи мебели. Пред рецепцията се беше извила дълга опашка от гости за една нощ и бизнесмени с куфарчета в ръце, които равнодушно чакаха да си платят сметката и да се отправят към следващия град на картата. За разлика от тях, ние чакахме да се регистрираме.
Изтече доста време, преди да стигнем до гишето, а ние го използвахме точно по начина, по който го правят двама души на прага на първия си сексуален контакт. Или поне мислят, че са на този праг: държахме се леко свенливо и леко нервно, смеехме се прекалено силно. Слава богу, че поне дишахме нормално, без задъхване.