Можех да се обзаложа, че в стомаха на всеки един от тях се беше образувала огромна топка. Първата дама на ФБР беше вдигната във въздуха буквално под носа им. Джейсън Барнс бе избрал един зрелищен и според мен ужасен личен начин да тикне пръст право в окото на врага си. И да демонстрира безпомощността на Вашингтон пред необузданата му жестокост.
По пътя насам двамата с Джени спорихме яростно, за да докажем кой е бил по-тъп и по-сляп — един доста равностоен двубой. Тя се придържаше към становището, че като опитен профайлър би трябвало да предвиди и систематизира вероятността от подобен акт, но най-вече да предвиди опасността за Джоун Таунзенд. И беше права. Аз от своя страна си давах сметка, че съм позволил инстинктите ми да бъдат приспани от опасната комбинация между изтощението и похотта. И също бях прав.
Началник на цялата бъркотия се оказа агент Марк Бътърман, който стоеше в центъра на група агенти, разпитващи очевидците. Малко встрани от нея забелязах самотната фигура на Джордж Мийни. С отпуснати рамене, покрусен и отчаян от развоя на събитията. Джейсън Барнс пак ни беше надхитрил, което означаваше нов залп от обвинения, насочени към всеки от нас. И най-вече към Джордж, който отговаряше за охраната на директора и неговото семейство — длъжност, даваща му така желаните привилегии и предимства, но и носеща главната тежест на отговорността. И когато бъркотията отмине, Джордж вероятно ще се има за огромен късметлия, ако го оставят да раздава чисти кърпи във фитнес залата на ФБР.
Картата на Джени ни осигури безпрепятствен достъп отвъд полицейските заграждения. Насочихме се към Марк Бътърман, който се отдалечи от свидетелите и ни направи знак да го последваме към по-спокойно място.
— Какво откри? — попита без никакви увъртания Джени.
— Било е атентат от мафиотски тип. Джоун се качва в колата, завърта стартерния ключ и — бум!
— Бомбата е била свързана със стартерния ключ, така ли?
— Съмнявам се. Намерихме ключовете й на задната седалка.
— Следва ли да приемем, че става въпрос за дистанционно управляван експлозив? — попитах аз.
— Това е работната ни версия. Подът на колата все още е прекалено горещ за по-точни изследвания. Ще разберем дали е така в момента, в който изстине.
— Вид експлозив?
— С4, поне в това сме сигурни.
Хвърлих кос поглед към Джени, а Бътърман продължи:
— Това е потвърдено от полевите тестове, а трасологическите проби пътуват към централната лаборатория. След няколко часа те ще знаят точния вид на експлозива, къде е произведен и на кого е бил доставен.
— Искам да ме информираш в момента, в който това стане известно — отсече Джени.
— Слушам, шефе.
— Нещо интересно от очевидците?
Той хвърли поглед през рамо по посока на агентите, които продължаваха с разпитите.
— Бомбените атентати винаги са гадна работа. Никой не обръща внимание на нищо, докато не избухне заложеният експлозив, а после всички описват единствено него. До този момент нямаме нищо използваемо.
Направих кратък оглед на околността. Фитнесът беше част от търговски център, разположен между оживената магистрала и просторния, разделен на две части паркинг, почти запълнен с автомобили. Това означаваше, че убиецът би могъл да се намира на всяка точка от околните петстотин квадратни метра, удобно настанен в автомобила си или изправен пред някоя витрина с пръст върху копчето на детонатора, който най-вероятно е бил свързан с мобилния му телефон. Той е разполагал с предостатъчно време, имал е отлична видимост към вратата на фитнеса, можел е да изчака влизането на Джоун Таунзенд в колата, за да я вдигне във въздуха.
Джени продължаваше да засипва с въпроси горкия Бътърман, но аз престанах да слушам. Изпитах нещо като забавена реакция към нещо казано от Бътърман, коремните ми мускули се стегнаха. Изчаках пауза в диалога и дръпнах Джени за ръката.