Но и жалостта, и търпимостта изчезнаха, когато станах на седем. Бях по-малка на ръст от тях, но все пак бях по-способна в задачите, които ми поверяваше майка ми. Но понеже не говорех, ме смятаха за глупава. Бях се научила да мълча с всички освен с майка ми. Не само децата, но и възрастните слуги се подиграваха на несвързаното ми бърборене и сочене, когато мислеха, че не виждам. Сигурна бях, че децата са прихванали неприязънта си към мен от родителите си. Колкото и малка да бях, все пак разбирах инстинктивно, че се боят да не би ако децата им са близо до мен, да не се заразят някак с моята странност.
За разлика от възрастните, децата ме отбягваха, без да си правят труда да се преструват, че е нещо друго освен неприязън. Наблюдавах играта им от разстояние, жадувах да се включа, но щом понечех да се приближа, събираха простичките си кукли, пръсваха цветята и жълъдите от „обеда“ си на поляната и побягваха. Дори и да ги подгонех, лесно ми избягваха. Катереха се по дървета, чиито най-ниски клони не можех да стигна. Ако продължах да ходя след тях много дълго, просто се прибираха в кухнята. Пропъждаха ме оттам с любезно подвикване:
— Хайде, малка господарке, Пчеличке, тичкай и си играй където е безопасно. Тук ще те стъпчат или ще те попарят. Хайде върви си.
И през цялото време Елм и Лея се подсмихваха превзето и ме къшкаха иззад полите на майките си.
От Тафи се страхувах. Беше на девет, по-голям и по-тежък от Елм и Лея. Беше месарчето на кухнята, носеше прясно заклано пиле или мъкнеше на гръб заклано и одрано агне. На мен ми изглеждаше огромен. Беше по момчешки глуповат и откровен в неприязънта си към мен. Веднъж, когато тръгнах след децата от кухнята до поточето, където се канеха да пуснат лодки от орехови черупки, Тафи се извърна към мен и ме замеря с камъчета, докато не побягнах. Имаше навика да казва „Бръм“, с което се подиграваше с името ми и намекваше, че съм глупава. Двете момичета не смееха да се намесят в подигравките му, но, о, колко им се радваха.
Ако кажех на майка си, тя щеше да каже на татко ми и съм сигурна, че всички деца щяха да бъдат изгонени от Върбов лес. Тъй че не казах. Колкото повече не ме харесваха и ме презираха, толкова повече копнеех за компанията им. Вярно, че не можех да играя с тях, но можех да ги гледам и да се уча как да играя. Катерене по дървета, пускане по водата на лодки от орехови черупки с платна от листа, надпревари по скачане, прескачане и търкаляне, насмешливи песнички, как да хванеш жаба… всички онези неща, които децата учат от други деца. Гледах как Тафи върви на ръце и насаме в спалнята си се натъртих на сто места, докато успях да прекося стаята, без да падна. Не ми хрумваше да помоля за пумпал от пазара, докато не видях червения пумпал на Тафи. От разстояние се научих да свиря с уста или със стрък трева между палците. Криех се и изчаквах докато си тръгнат, преди да се опитам да се люшкам на въже, вързано на клон, и да се промъкна в тайното кътче, построено от нападали клони.
Мисля, че баща ми подозираше как си прекарвам времето. Когато мама му каза за желанието ми, той ми купи не само пумпал, но и подскачащ клоун, малък акробат, стегнат на две пръчки с усукана връв, която го държи. Вечер, когато седях край камината и си играех с тези прости играчки, той ме гледаше изпод вежди. Усещах в погледа му същия глад, който изпитвах и аз, когато наблюдавах играта на другите деца.
Имах чувството, че ги ограбвам, когато ги гледах скришом. И те изпитваха същото, защото щом откриеха, че ги наблюдавам, ме прогонваха с викове и подигравки. Тафи дръзваше да ме замерва с шишарки и жълъди, а другите викаха и се смееха, щом ме улучеше. Мълчанието и плахостта ми ги правеха дръзки.
Такава грешка. Или не. След като не можех да се включа, ги проследявах и играех там, където те бяха играли, след като си отидеха. Имаше едно място край поточето, където растяха нагъсто тънки върби. Една ранна пролет те сплетоха дръвчетата и през лятото дърветата пораснаха в сенчест свод от листати клони. Превърна се в къщата им за игри и те носеха там хляб и масло от кухнята и ядяха на блюда от големи листа. Паниците им бяха също листа, усукани да задържат малко вода от поточето. А Тафи беше лорд Тафи там, а момичетата бяха дами с нанизи от златни глухарчета и бели маргаритки.