Колко копнеех да се включа в тази игра! Бях си мислила, че роклята от розова дантела може да ми спечели достъп в кръга им. Но не. Така че в онзи ден ги проследих крадешком и изчаках, докато ги извикат по работите им, преди да вляза. Седнах на едно от столчетата им от струпан мъх. Веех си с ветрило от клонки папрат, което Елм беше направила и оставила там. Бяха направили малко легло от борови клонки в ъгъла и полегнах на него. Слънцето беше жарко, но огънатите клони на заслона пропускаха само пъстра сянка. Затворих очи и загледах светлината по клепачите ми, и вдишвах аромата на счупени клонки и сладкия мирис на самата пръст. После съм задрямала. Когато отворих очи, беше много късно. И тримата стояха на входа и ме гледаха. Надигнах се бавно. На фона на слънчевата светлина отвън бяха силуети. Опитах се да се усмихна и не успях. Седях съвсем неподвижно и ги гледах. После, все едно слънцето беше излязло иззад облаците, си спомних този ден. Бях го сънувала, и всичките многобройни пътеки, които можеха да отклонят от него. Не можах да си спомня кога съм го сънувала, а после ми се стори, че може да е било сън, който щях да имам. Или сън за… нещо. Сън за кръстопът, място не на два пресичащи се пътя, а на хиляди. Свих краката си и бавно се надигнах.
Не можех да видя децата заради пластовете сънища и сенки около тях. Опитах се да огледам безбройните пътеки. Чувствах, че една от тях води към нещо, което отчаяно исках. Но коя? Какво трябваше да направя, за да стъпя на тази пътека? Ако тръгнех по друга пътека, умирах. Там ми се подиграваха. Там мама тичаше към мен, когато запищях. А там…
Не можех да го накарам да се случи. Трябваше да го позволя. Трябваше да позволя на пътеката да се оформи около мен, от думите, които се опитвах да изрека, и подигравките, с които ме засипваха. Дойде моментът, в който може би трябваше да съм побягнала, но бях твърде уплашена и в същото време съзнавах, че само тази пътека води там, където копнея да стигна. Момичетата ме хванаха, пръстите им се впиха в тънките ми китки, докато плътта не се надигна на ивици червено и после бяло. Разтърсиха ме и главата ми се люшна толкова силно, че видях блясъци светлина зад очите си. Опитах се да проговоря и излезе като крякане. Те се разкикотиха и също ми изкрякаха. В очите ми бликнаха сълзи.
— Повтори го, Бръм. Изкрякай пак като пуйка.
Тафи стоеше над мен, толкова висок, че трябваше да се присвие под арката. Погледнах го отдолу и поклатих глава.
Тогава Тафи ме зашлеви. Силно. Веднъж, и люшна главата ми на една страна, а после отново, почти мигновено, от другата страна, и разбрах, че така го пляска майка му понякога, люшка главата му насам-натам, докато ушите му не бръмнат. Устата ми се напълни със солена кръв и разбрах, че е станало. Бях на пътеката. Сега беше моментът да се отскубна от тях и да побягна, да бягам, да бягам, защото от този момент имаше толкова много пътеки, които водеха до това, че лежа на земята толкова пребита, че никога нищо да не може да се поправи. Тъй че издърпах китките си от ръцете им и се втурнах през гъстите дървета и навън през една пролука, откъдето никой от тях не можеше да се провре. Побягнах не към имението, а навътре в гората. След малко те вече бяха след мен. Гонеха ме, но едно малко човече може да тича присвито и да използва дирите, оставени от зайци и лисици. А когато дирята водеше през гъсти бодливи трънаци, продължавах, докато те бяха прекалено големи, за да ме последват, без да съдерат дрехите и кожата си.
Сред едни шипкови храсти намерих малка падина, място, където бе израснала мека трева и трънаците ме засланяха. Свих се на земята и замръзнах, разтреперана от страх и болка. Бях го направила, но, о, на каква цена! Чувах как викаха и удряха с клони храсталаците. Сякаш бях толкова глупава, че да напусна убежището си! Наричаха ме с гадни имена, но не можеха да ме видят, нито да разберат със сигурност дали все още се крия там. Не издадох звук, когато отворих уста и наведох глава, за да се излее кръвта. Нещо в устата ми се бе скъсало, късче, което минаваше от долната страна на езика ми до долната челюст. Болеше. И течеше много кръв.
По-късно, когато се махнаха и се опитах да изплюя кръвта, ме заболя още повече. Езикът ми вече се движеше в устата, пляскаше като език на стара обувка. Когато следобедът започна да свършва и сенките станаха по-дълбоки, изпълзях от трънливото си укритие. Тръгнах обратно към имението по дълъг и лъкатушещ път. Спрях при едно поточе и измих кръвта от устата си. Когато отидох за вечеря, двамата ми родители се ужасиха от синините по страните ми и почернялото ми ляво око. Майка ми ме попита как е станало, но аз само поклатих глава и дори не се опитах да проговоря. Ядох малко. Люшкащият ми се свободно език ми пречеше. Два пъти го прехапах, преди да се откажа, и останах да седя вторачена в храната, за която копнеех. През следващите пет дни ми беше трудно да ям: усещах езика си като нещо чуждо, което се люшкаше в устата ми.