И все пак, и все пак, бях на пътеката, която бях избрала. А когато болката намаля, се изумих колко свободно мога да движа езика си. Сама в стаята ми, след като майка ми помислеше, че съм заспала, упражнявах думите си на глас. Звуците, които ми бяха убягвали преди, внезапното начало и резкия завършек на думите, с тях вече можех да се справя. Все още не повеждах разговор, но вече беше защото предпочитах така, а не защото не можех. На мама започнах да говоря по-ясно, но само с много тих глас. Защо? Защото се страхувах от промяната, която бях постигнала в себе си. Татко ми вече гледаше на мен с други очи, откакто бе видял, че мога да държа перо. И смътно осъзнавах, че момичетата бяха дръзнали да ме нападнат, защото бях носила розовата рокля, която заявяваше статут по-висок от техния, какъвто според тях не заслужавах. Ако започнех да говоря, дали всичките слуги нямаше да се отдръпнат от мен, включително милата готвачка Нътмег и строгият ни иконом? Страхувах се, че речта ще ме направи още по-презряна, отколкото вече бях. Толкова копнеех за каквато и да било близост. Щеше да е моят провал.
Трябваше да съм научила урока, който ме бе сполетял. Не бях. Бях самотна, а едно самотно сърце има копнежи, които могат да надделеят над здравия разум и достойнство. Лятото напредна, раната в устата ми зарасна и отново започнах да шпионирам другите деца. Отначало стоях на разстояние, но беше твърде обезсърчително да ги гледам отдалече и да не мога да чувам какво си говорят и да не виждам какво правят. Тъй че се научих да отивам преди тях, покатервах се на някое дърво и гледах игрите им отгоре. Мислех се за много умна.
Трябваше да свърши зле и така стана. Онзи ден все още е жив за мен, като сън. Хванаха ме, че ги гледам, понеже кихнах. Отначало ме обкръжиха, за да не мога да сляза, и имах късмет, че жълъдите и шишарките бяха единствените муниции, които Тафи можеше да намери. Накрая реших да се покатеря по-нависоко, за да съм извън обсега му. Но едно дърво, достатъчно тънко, за да се изкатери по него малко дете, е достатъчно тънко и за да го разтърсят три ядосани деца. Известно време стоях вкопчена в люшкащия се връх, а след това паднах — изхвърчах на широка дъга и тупнах по гръб на земята. Лежах безпомощно, останала без дъх и замаяна. Те се смълчаха. Бяха уплашени.
— Убихме ли я? — попита Елм. Чух как Лея вдиша уплашено. И тогава Тафи извика храбро:
— Я най-добре да се уверим!
Това ме извади от шемета. Вдигнах се с олюляване на крака и побягнах. Те зяпнаха след мен и помислих, че ще ме оставят на мира. Но Тафи изрева:
— Дръжте я!
И затичаха след мен, настървени като кучета по заешка диря. Краката ми бяха къси, бях замаяна от падането, а те бяха близо зад мен, викаха и крещяха. Тичах слепешком, с наведена глава, и я покривах с ръце, за да се защитя от камъните, които Тафи грабваше от земята и мяташе все по-точно. Не мислех да избягам към кошарата за агнета. Тичах безшумно като заек, но когато едно едро тяло изведнъж застана пред мен, сграбчи ме и ме вдигна високо, изпищях все едно, че ме убиват.
— Кротко, момиче! — изръмжа ми Лин овчарят. Толкова бързо, колкото ме беше вдигнал, ме пусна, а кучето му тръгна напред и се изпречи срещу преследвачите ми. Бяха по петите ми. Ако Лин го нямаше, щяха да ме хванат в онзи ден и още се чудя дали щяха да ме оставят жива.
Лин сграбчи Тафи отзад за яката, люшна го и го плесна с другата си ръка по задника толкова силно, че Тафи се изви на дъга от удара. Лин го пусна и скочи на двете момичета. Те не бяха толкова близо и почти успяха да се измъкнат, но Лин докопа едната за опашката, а другата за полите. Те оклюмаха, а той им изръмжа:
— Какви ги вършите?! Да гоните мъничко дете, побойници такива! Да ви науча ли какво е някой по-голям от вас да ви напердаши хубаво?
Двете момичета се разреваха. Брадичката на Тафи трепереше, но той стоеше изправен и стиснал юмруци. Седях неподвижно там, където Лин ме беше пуснал. Чак когато се наведе, за да ми помогне да се вдигна на крака, той възкликна:
— О, в името на Еда и Ел, не само че сте глупаци, още по-лошо е! Това е малката господарка, сестрата на самата лейди Копривка! Мислите ли, че ще забрави какво сте ѝ направили днес? Въобразявате ли си, че като станете големи мъже и жени, ще работите в кухните или на нивите, като родителите ви поколения преди вас? Или децата ви след вас? Ако холдър Беджърлок или лейди Моли не накарат родителите ви и вас да се разкарате от земите им още днес, ще се изумя!