Възприех я като река. Но не беше вода. Беше Умение, като течен поток, като разтопено злато или дори течащо червено желязо. За мен сякаш излъчваше черна светлина. Но в съня ми беше нощ и зима. Имаше ли изобщо цвят? Не мога да ти кажа.
Но си спомням как моят крал, измършавял като плашило, коленичи на брега и непреклонно потопи длани и ръце във веществото. Споделях болката му, защото се заклевам, то изяждаше плътта и мускулите от костите му. Но когато ги издърпа от онова течение, дланите и ръцете му бяха посребрели с чисто Умение, с магия в най-силната ѝ и могъща форма.
Ще ти кажа също, че му помогнах да се удържи да не се хвърли в онзи поток. Вдъхнах му силата да се отдръпне от него. Ако истински съм бил там, в плът, не мисля, че щях да съм имал силата на волята да устоя на изкушението самият аз да се удавя в него.
Тъй че за себе си съм благодарен, че не знам пътя до онова място. Не знам как Искрен се озова там. Не знам как отиде оттам до кариерата. Подозирам, че използва стълбовете на Умението, но кои и какъв символ носеха, не знам и не желая да знам. Преди много години Сенч ме помоли да пътувам през стълбовете с него, да се върнем до Каменните дракони и оттам до кариерата, да открием какво може да е използвал крал Искрен. Тогава му отказах и след това продължавах да му отказвам.
Заради безопасността на всички, моля те да запазиш това знание само за себе си. Унищожи този ръкопис, ако искаш, или го скрий там, където можеш да го намериш само ти. Искрено се надявам, че обектът е някъде много, много далече, достижим само през низ от пътувания през стълбове, които никой от нас никога няма да предприеме. Малкото магия на Умение, с която сме се научили да боравим, би трябвало да ни е достатъчна. Нека не търсим сила, която надвишава благоразумието ни да я използваме.
Има краища. Има начала. Понякога те съвпадат, като краят на едно нещо бележи началото на друго. Но понякога просто има дълго пространство след един край, време, когато сякаш всичко е свършило и нищо друго не може изобщо да започне. Когато моята Моли, пазителката на сърцето ми още от момче, умря, беше така. Тя свърши, но нищо друго не започна. Нищо нямаше, което да измъкне ума ми от онази пустота, нищо, което да облекчи болката ми, нищо, което да придаде смисъл на смъртта ѝ. Вместо това смъртта ѝ превърна всички други краища, които бях преживял някога, в прясна рана.
В дните, които последваха, бях безполезен. Копривка дойде бързо, пристигна преди да е минала първата нощ, водеше Стабилен и Ридъл. Сигурен съм, че беше пътувала през камъните, както и те. Синовете на Моли и Бърич, с жените и децата им, се появиха възможно най-бързо. Пристигнаха други опечалени, които вероятно съм поздравил, хора, на които сигурно съм благодарил за проявеното внимание. Може би съм го направил. Представа нямам какво съм правил през онези дълги дни. Времето като че ли не отминаваше, а се влачеше и влачеше. Къщата беше пълна с хора, говореха и се хранеха заедно, ядяха и си говореха заедно, плачеха и се смееха, и си споделяха спомени за времена, в които не съм бил част от живота на Моли, докато не се оттеглех в самотата си в спалнята и не залостех вратата. Но отсъствието на Моли бе по-голямо от присъствието на когото и да било. Всяко от големите ѝ деца скърбеше за нея. Рицарин плачеше, без да се срамува. Пъргав обикаляше с празни очи, докато Чевръст просто си седеше смълчан. Стабилен и Пламен като че ли пиеха много, нещо, което щеше да натъжи Моли, ако го видеше. Справедлив беше станал сериозен млад мъж и излъчваше тъмна аура на самотност, много напомняща за Бърич. Все пак тъкмо той се зае с грижите за братята и сестра си. Ридъл също беше тук, витаеше на заден план като призрак. Говорихме веднъж, късно през нощта, и с добро намерение той се опита да ме увери, че след време скръбта ми щяла да мине и животът ми щял да започне отново. Исках да го ударя и мисля, че това пролича на лицето ми. След това се избягвахме един друг.
Предан, Елиания, принцовете и Кетрикен бяха в Планинското кралство, тъй че присъствието им ми беше спестено. Сенч изобщо не дойде за погребението — не че очаквах да ни посети. Почти всяка вечер го усещах на ръба на ума си, подканящ, но не натрапчив. Това ми напомни как открехваше тайната врата към кулата си и ме чакаше, когато бях момче. Не се пресягах към него, но той знаеше, че го усещам, и бях благодарен за дискретността му.