— Ние двамата… трябва да поговорим — казах ѝ.
Тя гледаше в огъня, неподвижна като камък. След това бавно кимна. Когато заговори, гласът ѝ беше тих и тънък, но ясен. Изричаше думите отчетливо, не като дете.
— Двамата наистина трябва да поговорим. — Погледна ме за миг. — Но никога не ми беше нужно да говоря на мама. Тя просто разбираше.
Не бях очаквал никакъв отговор от нея. С кимването и няколкото думи преди това тя вече бе надвишила почти цялата си предишна комуникация с мен. Беше ми проговаряла преди, прости молби, както когато поискаше още хартия или ѝ трябваше да ѝ наостря перо. Но това, това бе различно. Този път, докато гледах малката си дъщеря, онова, което осъзнах, ме смрази. Тя беше напълно различна от онова, което винаги бях мислил, че е. Усещането бе много странно, все едно познатото е рухнало под мен и се свличам в непознатото. Това беше моето дете, напомних си. Дъщерята, за която двамата с Моли бяхме мечтали толкова дълго. След странната бременност на Моли и раждането на Пчеличка се бях опитвал да се примиря с онова, което мислех, че е тя. В една нощ преди девет години бях преминал от страха, че любимата ми жена е изгубила ума си, в положението да бъда баща на едно мъничко, но съвършено бебе. През първите няколко месеца от живота ѝ се бях поддал на необузданите мечти, които всеки родител има за едно дете. Щеше да е умна и мила, и красива. Щеше да иска да научи всичко, на което Моли и аз имахме да я научим. Щеше да има чувство за хумор и да е любопитна, и весела. Щеше да ни е компания, докато отраства, и да, онази банална представа щеше да е утеха за нас в старостта ни.
После, докато седмиците, месеците и годините отминаваха, а тя не израстваше, нито проговаряше, бях принуден да си дам сметка за различията ѝ. Като червей, който бавно прояжда сърцевината на ябълка, знанието разяждаше сърцето ми. Тя не растеше, не се смееше, нито се усмихваше. Никога нямаше да е детето, което си бях представял.
Най-лошото бе, че вече бях отдал сърцето си на онова въображаемо дете и беше ужасно трудно да простя на Пчеличка, че не е такава. Съществуването ѝ превърна живота ми в гама от емоции. Трудно беше да убия надеждата си. Докато тя бавно развиваше умения, които други деца щяха да имат години по-рано, надеждата ми, че някак си, вече, тя става по-добре, лумваше в мен. Всяко рухване на тази напразна надежда беше по-тежко от предишното. Дълбоката тъга и разочарованието ми понякога отстъпваха пред хладния гняв към съдбата. При всичко това се ласкаех, че Моли не знае за тази моя двойственост към детето ни. За да прикрия колко трудно ми е да я приема такава, каквато е, станах страстно грижовен към нея. Не понасях никой друг да говори за различията ѝ като за недостатъци. Намирах ѝ всичко, което пожелаеше. Никога не очаквах да се опита да направи нещо, което не желае да опита. Моли оставаше в безоблачно неведение за това колко несравнима е Пчеличка с въображаемото дете, което бях сътворил. Изглеждаше доволна с дъщеря ни, до вдетиняване всъщност. Никога не бях имал сърце да я попитам дали понякога поглежда Пчеличка и съжалява, че не е друго дете. Отказвал бях да разсъждавам дали понякога я поглеждам и съжалявам, че изобщо я има.
Чудил се бях какво ли ще стане от нея, щом порасне, а ние остареем. Мислел бях, че рехавите ѝ думи означават, че е глуповата донякъде, и се бях отнасял с нея като с глупаче, до онази вечер, когато ме беше изумила при играта на запомняне. Едва в последната година бях намерил благоразумието да ѝ се радвам и да я приемам такава, каквато е. Най-сетне се отпуснах и извличах наслаждение от радостта, която носеше тя на майка си. Ужасните бури на разочарование бяха отстъпили на кротко примирение. Пчеличка беше такава, каквато беше.
Но сега Пчеличка ми говореше ясно и това събуди срам в мен. Преди ме беше удостоявала с простички изречения, оскъдни като златни монети с неясно изречените думи. Тази нощ бях изпитал такова облекчение, когато изрече онази първа простичка молба да остане с мен. Можеше да е малка, но можеше да говори. Защо срам? Засрамих се, че изведнъж бе станало толкова по-лесно да я обичам, отколкото докато беше няма.
Сетих се за старата басня и реших, че нямам избор. Щях да хвана копривата. Все пак подходих предпазливо.
— Не обичаш ли говоренето?
Тя поклати глава.
— Значи, мълчеше с мен, защото…
Светлоокият ѝ поглед ме стрелна отново.
— Не беше нужно да ти говоря. Имах мама. Бяхме заедно толкова много. Тя слушаше. Дори когато не можех да говоря ясно, можеше да различи какво искам да кажа. Разбираше без всичките думи, които ти трябват.