— А сега?
Раменцата ѝ се извиха настрани от мен, този разговор я смущаваше.
— Когато ми потрябва. Да съм в безопасност. Но преди беше по-безопасно да мълча. Да съм това, което слугите бяха свикнали, че съм. Повечето се държат добре с мен. Но ако изведнъж им заговоря, както говоря на теб, ако подслушат, че ти говоря така, ще ги е страх от мен. А после ще помислят, че съм заплаха за тях. Ще съм в опасност и от големите също.
Също? Направих скока.
— Както си от децата.
Кимване. Нищо повече от това и, разбира се, така трябваше да бъде. Разбира се.
Беше толкова зряла. Толкова възрастна. Това тънко гласче изричаше толкова възрастни думи. И толкова смразяващо беше да чувам преценката ѝ за положението все едно, че беше Сенч, а не малкото ми момиче. Бях се надявал да ми говори с прости изречения; простата логика на едно дете щеше да ме зарадва. Но махалото се беше люшнало в другата посока и от примирение, че дъщеря ми е няма и глуповата, изведнъж изпитах страх, че разсъждава неестествено сложно и че може би е измамна.
Тя погледна в краката ми.
— Вече те е малко страх от мен.
Кимна, сгъна малките си длани на кръстосаните си крачета и зачака да излъжа.
— Притеснен съм. Не уплашен — признах с неохота. Помъчих се да намеря правилните думи, но не можах. Спрях се на: — Аз съм… удивен. И малко притеснен от това, че можеш да говориш толкова добре, и изобщо не съм предполагал, че си способна на такава мисъл. Изнервящо е, Пчеличке. Все пак те обичам много повече, отколкото се боя от теб. И с времето ще привикна с… това, което си.
Розовата главичка с мъха на русата коса кимна бавно.
— Мисля, че можеш. Не съм сигурна дали Копривка би могла.
Споделях резервите ѝ за това, но се почувствах длъжен да защитя по-голямата си дъщеря.
— Добре, но не е честно да очакваш, че ще може. Или дори че аз ще мога! Защо се въздържаше? Защо не започна да говориш, когато се научи, вместо да мълчиш?
Все още с наведена глава, тя повдигна едното си рамо и поклати глава мълчаливо. Не бях очаквал отговор. Всъщност разбирах пазенето на такива тайни. Години наред в детството ми бях крил тайната, че съм незаконороден, от Моли, като се преструвах, че не съм нищо повече от момче за поръчки на писаря. Не за да я заблуждавам, а защото копнеех да съм незабележим. Знаех много добре, че колкото по-дълго се пази такъв вид тайна, толкова по-трудно е да се издаде, без да изглежда измамно. Как бях могъл да не разбера това? Как можех да предпазя Пчеличка от грешките, които бях правил аз? Опитах се да ѝ заговоря както се полага на баща.
— Ами, странна тайна си пазила. И те съветвам вече да се откажеш. Трябва да започнеш да говориш на други хора. Не както си приказваме сега, но с по няколко думи от време на време. Назоваване на нещата, които искаш, когато сочиш към тях. После преминаваш на прости молби.
— Искаш да упражнявам нов вид измама — каза тя замислено. — Искаш да се преструвам, че точно сега се уча да говоря.
И осъзнах, че бях говорил по-скоро като наставник на убиец, отколкото като любящ баща. Давах ѝ от онзи вид съвети, каквито ми беше давал Сенч. Почувствах се неловко от тази мисъл и заради това заговорих по-твърдо.
— Добре. Да. Сигурно. Но мисля, че е необходима измама, основана на първата, която избра. Защо изобщо трябваше да се преструваш, че едва можеш да говориш? Защо държа думите си толкова скрити?
Тя придърпа коленете си по-плътно до гърдите, стисна ръцете си около тях и се задържа стегната и малка. Вкопчила се е в тайната си, не иска да я издаде, предположих. Съзнателно изместих очи от нея. Не се вторачвай в нея! Тя е само на девет! Колко голяма тайна може да таи такова малко същество? Помислих за себе си на девет и се смирих вътрешно.
Тя не отговори на въпроса ми. Вместо това попита:
— Как направи онова?
— Кое?
Тя се люшна леко и прехапа устна.
— Сега ти криеш. Не го ръсиш навсякъде.
Потърках чело и реших да я оставя да води разговора, въпреки че ме водеше по болезнен терен. Нека да свикне да говори с мен… и аз — да я слушам.
— Имаш предвид колко тъжен бях ли? Че не плача днес ли?
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Не. Имам предвид всичко.
Отново онова кривване на главичката и погледът с крайчеца на окото.
Премислих думите си и заговорих кротко.
— Ще трябва да ми обясниш по-добре.
— Ти… кипиш. Като големия чайник в кухнята. Когато се доближиш, идеи и образи, и онова, което мислиш, излизат от теб като пара от гърне. Усещам топлината ти и надушвам това, което кипи в теб. Опитвам се да го задържа, но то се просмуква в мен и попарва. А после, когато сестра ми беше тук, изведнъж му сложи капак. Все още можех да усетя топлината, но ти задържаше парата и миризмите… Ето! Точно сега! Затвори капака по-плътно и намали топлината.