Беше права. Направил го бях. Докато говореше, в мен се беше надигнал страх. Тя не мислеше за Умението като мен, но образите, които използваше, не можеше да се отнасят за нищо друго. И в момента, в който осъзнах, че е посветена в мислите и чувствата ми, бях затворил по-плътно стените на Умението, запечатал се бях зад тях, както Искрен ме беше учил преди толкова много години. Искрен ме беше умолявал да затварям стените си плътно, защото юношеските ми сънища за Моли се изсипваха в съня му, просмукваха се в собствените му сънища и нарушаваха отдиха му. А сега се бях затворил зад стените си от малката си дъщеря. Прехвърлих мислите си назад не само от тази вечер, а от всички дни и нощи от последните девет години, зачуден какво е чула и видяла в мислите на баща си. Спомних си как винаги се беше вцепенявала, когато я докоснех, и как беше извръщала очи от погледа ми. Точно както го правеше и сега. Бях подозирал, че изпитва неприязън към мен, и това ме беше наскърбявало. Изобщо не бях помислил, че ако тя знае всичките ми мисли за нея, има всичкото право да изпитва неприязън към мен, човека, който никога не беше доволен от нея, който винаги бе съжалявал, че дъщеря му не е някоя друга.
Но сега тя вдигна очи и ме погледна предпазливо. За по-малко от едно мигване погледите ни се срещнаха.
— Колко по-добре е сега — каза тя тихо. — Колко по-мирно е, когато си сдържан.
— Не бях разбрал, че си толкова затрупана с… с мисленето ми. Ще се опитам да държа стените си затворени, когато съм близо до теб.
— О, би ли могъл? — помоли ме тя. Облекчението ѝ беше явно. — А Копривка? Можеш ли и нея да помолиш да затваря стените си, когато е близо до мен?
Не. Не можех. Да кажа на сестра ѝ, че трябва да държи стените на Умението си плътно затворени, означаваше да ѝ издам колко чувствителна е малката ѝ сестричка към тази магия. А не бях подготвен Копривка да се чуди, също като мен, колко точно способност ще има Пчеличка за тази магия на Пророците. Колко „полезна“ може да се окаже. Изведнъж станах като Сенч, виждащ пред себе си едно дете, привидно много малко дете, но всъщност години по-голямо и надарено с Умение. Розмарин беше чудесно дете шпионин. Но Пчеличка щеше да я засенчи, както слънцето засенчва свещ. Затворил плътно стените, не ѝ издадох тази мисъл. Неразумно беше все още да се тревожи за такива неща. Щях да поема всичките ни тревоги върху себе си. Придадох спокойствие на гласа си.
— Ще говоря с Копривка за това, но не точно сега. Може би следващия път, когато дойде да ни посети. Ще трябва да измисля как да формулирам молбата си.
Нямах никакво намерение да споделям това с Копривка, докато не реша сам как да се справя най-добре. Ровех в мислите си и се мъчех да изтласкам въпроса защо Пчеличка беше прикривала умствените си и говорни способности, когато тя внезапно се изправи. Погледна ме отдолу — цялата големи сини очи, с червената ѝ нощничка, падаща до стъпалата ѝ в пантофките. Моето дете. Моето малко момиче, сънено и невинно. Сърцето ми се изпълни с обич към нея. Беше последната ми частица от Моли, съдът, побрал цялата любов, която Моли бе изсипала в него. Беше странно дете, несъмнено. Но Моли открай време бе добър съдник за хората. Изведнъж осъзнах, че след като тя е сметнала за редно да довери сърцето си на Пчеличка, няма защо да се боя да направя същото. Усмихнах ѝ се.
Очите ѝ се разшириха от изненада. След това извърна поглед, но на лицето ѝ разцъфтя ответна усмивка.
— Спи ми се вече — каза тя тихо. — Отивам да си легна.
Погледна към смрачения вход извън кръга светлина от огъня и лампата. Изправи малките си раменца, решена да се изправи сама срещу мрака.
Вдигнах лампата от писалището си.
— Ще те заведа до леглото ти.
Изведнъж ми се стори толкова странно, че през всичките девет години на живота ѝ Моли винаги беше тази, която я слагаше в леглото нощем. Пожелавах лека нощ и тя отнасяше детето. Често Моли също си лягаше без мен — знаеше, че ще отида при нея веднага щом впримча мислите си на хартия. Защо, учудих се внезапно, бях похабил всички онези часове, които можеше да съм прекарал с нея? Защо не бях отивал с тях, да послушам приказката преди сън или приспивна песен? Да подържа Моли, докато тя заспи в ръцете ми?
Скръбта ме задави толкова, че не можех да проговоря. Последвах дъщеря си мълчаливо, щом тя поведе по облицованите коридори на дома на дедите си. Подминавахме портрети на наши предци, гоблени и оръжия. Пантофките ѝ зашепнаха по голямото стълбище, докато се изкачвахме на втория етаж. Тези коридори бяха студени и тя се загърна с ръчички и трепереше, докато вървеше, вече лишена от майчината прегръдка.