Трябваше да се повдигне на пръсти, за да стигне дръжката на вратата, а след това я бутна и я отвори. Стаята бе огряна само от гаснещите пламъци в камината. Слугите бяха приготвили спалнята ѝ преди часове. Свещите, които бяха запалили, бяха догорели.
Оставих лампата си на маса до покритото ѝ с балдахин легло и отидох до камината, за да разпаля огъня. Тя стоеше мълчаливо и ме гледаше. Когато се уверих, че цепениците прихващат пламъка добре, се обърнах към нея. Тя ми кимна за благодарност, а след това стъпи на ниско столче и се покатери на високото легло. Най-после беше надраснала малкото, което бяхме направили за нея. Но това все още беше по-голямо, отколкото ѝ трябваше. Смъкна пантофите си и ги остави да паднат до леглото. Видях как потрепери, когато пропълзя между студените бели чаршафи. Напомни ми за кутре, опитващо се да се настани удобно в голям кучкарник. Отидох до леглото и затъкнах хубаво одеялата около нея.
— Ще се стопли много скоро — утеших я.
— Знам.
Синият ѝ поглед се зарея из стаята и за първи път ме порази мисълта колко странен може да изглежда за нея този свят. Стаята беше огромна в сравнение с нея, всичко — оразмерено за удобството на пораснал човек. Можеше ли дори да вижда навън през прозорците си, когато застанеше до тях? Да отвори тежкия кедров капак на скрина си с одеялата? Изведнъж си спомних първата си нощ в спалнята ми в замък Бъкип след години уютно спане в стаичката на Бърич над конюшните. Поне гоблените тук бяха всички с цветя и птици, без златооки Праотци, вторачени отгоре в изпълнено със страхопочитание дете, опитващо се да заспи. Все пак видях десетина промени, които трябваше да се направят в стаята, промени, които трябваше да са били въведени преди години от баща с малко повече усет. Обзе ме срам. Чувствах, че е грешно да я оставя сама в такова голямо и празно пространство.
Застанах над нея. Обещах си да се справям по-добре. Пресегнах се да пригладя светлата щръкнала коса по темето ѝ. Тя се присви и се отдръпна.
— Не, моля те — прошепна в тъмното, извърнала поглед настрани. Беше нож в сърцето ми, промушване, което бях заслужил напълно. Отдръпнах ръката си, не се наведох за целувката, която смятах да ѝ подаря. Затаих въздишката си.
— Добре. Лека нощ, Пчеличке.
Вдигнах лампата и бях стигнал почти до вратата, когато тя помоли плахо:
— Можеш ли да оставиш запалена една къса свещ? Мама винаги ми оставяше една свещ.
Моментално разбрах какво има предвид. Моли често запалваше до леглото ни малка дебела свещ, която изпълваше стаята с благоухание, докато тя се унасяше в сън. Не можех да си спомня колко пъти бях идвал да си легна и я заварвах потънала в дълбока дрямка, докато последното пламъче играеше на гаснещия фитил. Глинена чинийка на нощната масичка на Пчеличка очакваше такава свещ. Отворих долапа под масичката и намерих лавици и редици такива свещи. Сладките им ухания се понесоха към мен, сякаш самата Моли беше влязла в стаята. Избрах лавандула заради успокоението, което носи. Запалих свещта от лампата и я поставих на мястото ѝ. Дръпнах завеските на леглото и си представих как танцуващата светлина на свещта ще се просмуква през тях и ще огрява затвореното пространство с мекотата си.
— Лека нощ — казах отново и вдигнах лампата.
Тръгнах към вратата и шепотът ѝ ме достигна тихо като пух, духнат от вятъра.
— Мама винаги пееше песен.
— Песен ли? — попитах глупаво.
— Не знаеш песни — предположи тя. Чух как се обърна на другата страна.
Заговорих на завесите.
— Всъщност знам.
Глупаво, в ума ми натрапчиво изплува точно „Котерия кръстосан огън“, бойно и трагично сказание, напълно неподходящо за дете преди заспиване. Помислих за други, които знаех, учебни мелодии и рими, с които бях отраснал. „Молитвата на отровителя“, списък на смъртоносни билки. „Кървящи точки“, музикално изреждане на местата, където да промушиш човек, за да изскочи кръвта му. Май не бяха за приспиване.
Тя прошепна отново:
— Знаеш ли „Дванайсетте целебни билки“?
— Знам я. — Бърич ме беше научил на нея, лейди Търпение също ми я беше набивала в главата. Покашлях се. Кога за последен път бях пял песен, кога се беше извисявал само моят глас? Преди цял живот. Поех си дъх и изведнъж премислих. — Ето една песен, която научих, когато бях много по-малък, отколкото ти си сега. Тя е за коне и избора на добър кон. — Покашлях се отново и намерих тона: