Кратко мълчание възнагради усилието ми. После:
— Това изглежда жестоко. Връщаш го, защото копитата му са бели?
Усмихнах се в тъмното и си спомних отговора на Бърич.
— Защото копитата са меки. Понякога. Бели копита може да са по-меки от черни копита. Не бива да купиш кон, чиито копита могат да се разцепят лесно. Правилото не винаги е вярно, но ти напомня да проверяваш копитата на кон, който смяташ да купиш.
— О. — Пауза. — Изпей я пак, моля те.
Направих го. Още четири пъти, докато слушателката ми престана да моли за бис. Взех лампата и тръгнах тихо към вратата. Уханието на лавандула и меката светлина на свещ останаха, щом пристъпих навън в коридора. Погледнах през рамо към драпираното легло, толкова голямо за малкия човек, който спеше там. Толкова малък — и само аз, който да го защитя. Притворих леко вратата и тръгнах към студената си и празна спалня.
На другата сутрин се събудих призори. Полежах неподвижно, загледан в сенчестите ъгли на тавана. Спал бях само няколко часа и въпреки това сънят ме беше напуснал. Имаше нещо.
Кутрето.
Вдишах рязко. Случваше се, не често, да чуя вълкът да говори в ума ми толкова ясно, че все едно беше жив. Беше явление на Осезанието, нещо, което се случва на хора, които са били толкова дълго в партньорство с животно, че когато то умре, някакво влияние се задържа. Бяха минали близо двайсет години, откакто бях загубил Нощни очи, и въпреки това, в този миг, той беше до мен и усетих сръгването му все едно студена муцуна ме бутна под одеялата. Надигнах се.
— Едва се е съмнало — измърморих недоволно, но метнах крака през ръба на леглото.
Намерих чиста туника и гамаши и се облякох. Гледката през прозореца ми показа прекрасен летен ден. Вдишах дълбоко. Открих, че животът вече не е заради мен. Изненадах се, като открих, че и преди е било така. „Моли“, помислих си. Вярвал бях, че съм я разглезил с проявите си на внимание и с подаръци. Всъщност тя ме беше разглезила, позволявайки ми да се събудя сутринта и да мисля най-напред какво трябва да направя този ден, вместо това какво някой друг има нужда да направя за него.
Вълкът в мен се оказа прав. Когато почуках тихо на вратата на Пчеличка и след това влязох след приглушената ѝ покана, я заварих будна и умислена над всевъзможните дрехи, които беше извадила от скрина си. Русата ѝ коса стърчеше на туфи.
— Трябва ли ти някаква помощ с това? — попитах я.
— Не. Не с дрехите. Мама винаги стоеше от другата страна на леглото, докато го оправяхме всяка сутрин. Опитвала съм се, но не ми се изпъва.
Погледнах усилието ѝ. Сигурно е било като да се опита да вдигне сама корабно платно.
— Добре. Знам как се прави това — казах ѝ. — Аз ще ти оправя леглото.
— Трябва да го правим заедно — упрекна ме тя. Пое си дъх и стегна малките си рамене. — Мама ми каза, че трябва винаги да мога сама да се грижа за себе си, защото малко хора на този свят ще се съобразяват с това, че съм малка.
Да. Моли щеше да е помислила за това.
— Тогава нека да го направим заедно — предложих и започнах да изпълнявам много точните ѝ указания. Не ѝ казах, че можех просто да кажа на някоя от домашните ни слугини, че това вече е нейна задача. Нямаше да разруша онова, което Моли грижливо беше изграждала в малката ни дъщеря.
Изпъди ме от стаята, докато се облече. Бях застанал отвън и я чаках, когато чух почукването на ботушите на Копривка по каменния коридор. Тя спря пред мен и не беше ласкаещо, че толкова явно се изненада, като ме видя.
— Добро утро — поздравих я и преди да успее да отговори, вратата се люшна широко и се показа Пчеличка, облечена и готова да посрещне деня.
— Сресах си косата — каза ми тя все едно, че бях попитал. — Но е много къса, за да я накарам да лежи равно.
— И моята — уверих я. Не че изобщо се бях опитвал да го правя.
Тя вдигна очи към мен и попита:
— А трудно ли ти е да подкастриш и брадата си?
Копривка се засмя, колкото от това, че чува сестра си да говори, толкова и че вижда неудобството ми.
— Не, не е — признах мрачно. — Просто съм я занемарил.
— Ще ти помогна преди да тръгна — предложи Копривка и се зачудих откъде знае, че с тази задача често се беше заемала Моли.
Пчеличка ме погледна важно отдолу. И поклати глава.
— Няма нужда да носиш брада повече. Трябва просто да я обръснеш.
Това ме жегна. Откъде беше разбрала? Моли ли ѝ беше казала, че си я бях пуснал в опит да изглеждам по-близо до истинската си възраст?