— Може би по-късно. Но сега трябва да слезем за закуска, защото сестра ти иска да тръгне рано.
Пчеличка вървеше между двама ни, а на масата пробва няколко думи към персонала — измърмори ги повече на чинията си. Но беше начало и мисля, че дори Копривка разбра благоразумието да се разкрие бавно.
Сбогуването беше тежко за всички ни. Пчеличка изтърпя едно прегръщане с Копривка, но аз щях да задържа по-голямата си дъщеря по-дълго в ръцете си, ако ми го беше позволила. Очите ѝ бяха блеснали, когато ни каза сбогом и ѝ обещах да ѝ се обаждам редовно. Тя погледна Пчеличка и ѝ заръча:
— Понаучи буквите и ми пиши, Пчеличке. Очаквам да се постараеш толкова упорито, колкото тате, за да се получи това.
Беше добре за мен, че Копривка не видя гузните погледи, които с Пчеличка си разменихме зад гърба ѝ.
Ридъл стоеше мълчаливо и гледаше, докато се сбогувахме. Сега се приближи към мен с мрачно лице и си помислих, че ще ми каже нещо неприятно. Вместо това той ме награби в прегръдка, от която ребрата ми едва не изпукаха.
— Дръж се — прошепна в ухото ми, яхна коня си и всички потеглиха.
Стояхме и гледахме след тях, докато не се скриха от поглед. Постояхме още малко. Икономът Ревъл и няколко други слуги бяха излезли да се сбогуват с Копривка. Изнизаха се един по един, докато останахме само с Пчеличка. Зов на птици отекваше от горите. Лек утринен ветрец шумолеше в листата на хартиено белите брези от двете страни на алеята. След малко Пчеличка отрони само една дума:
— Добре.
— Да. — Погледнах я. Какво щях да правя с това малко момиченце? Покашлях се.
— Обикновено започвам обиколките с минаване през конюшните.
Тя вдигна очи към мен и бързо извърна поглед. Знаех, че се бои от големите животни. Щеше ли да дойде с мен? Не можех да я виня, ако откаже. Но изчаках. След миг русата главичка кимна отсечено.
Тъй че него ден започнахме поновому. Съжалявах, че не можех да я нося, но знаех, че се плаши от допира ми, и знаех защо. Тъй че тя подтичваше по петите ми, а аз се стараех да ходя по-бавно, за да не изостава. Обиколихме конюшните и поприказвахме с Толърман. Беше видимо облекчен, че гостите ни си бяха заминали и работата му се е върнала в обичайното русло. Овчарят Лин хвърли поглед към малката ми преследвачка и след това заговори с мен, докато кучето му подбутваше важно Пчеличка под брадичката, докато тя го погали.
За лозята трябваше да се поязди на кон. Когато казах това на Пчеличка, тя като че ли премисли малко по-дълго, преди да ме уведоми, че:
— Не съм проверявала кошерите на майка от няколко дни. Имам си все пак и свои задачи, знаеш.
— Не знам как да ти помогна с кошерите — отвърнах.
Тя вдигна глава и отново изправи раменцата си.
— Знам какво трябва да се направи. И съм по-силна, отколкото изглеждам — увери ме.
Тъй че се разделихме, но се събрахме отново на обяд. Докладвах ѝ, че гроздето зрее чудесно и че съм видял много от пчелите ѝ да жужат, улисани в работата си. Тя кимна важно и каза, че с кошерите всичко изглеждало добре.
След обяда се оттеглих в кабинета на Върбов лес, за да прегледам отдавна занемарените сметки. Имаше списък на иконома Ревъл за проекти по поддръжката на имението, които беше сметнал за твърде важни, за да се пренебрегват. Имаше малки бележки, редом с някои от предложенията, с почерка на Моли. Не можех да понеса гледката. Беше го оставила поне преди няколко месеца и аз ѝ бях обещал, обещал, че ще хвърлим сериозна работа по тях през това лято. Но не го бях направил. Оставил го бях настрана, уверен, че ще ми го натяква, когато стане по-спешно.
Е, нямаше. Никога повече.
Имаше други съобщения на писалището ми, сметки, които трябваше да се платят за продоволствие, докарано от по-отдалечените ферми. Имаше много отмятания по списъци на мъжете, които бяха работили по ливадите срещу дял. Имаше една бележка, че се налага да наемем повече работници за беритбата на гроздето и че ако искаме да са добри, ще е най-добре да ги осигурим веднага. Всичко трябваше да се направи веднага.
И друг списък, лошо написан и с още по-лош правопис, на различни хранителни продукти. Вторачих се в него. Вероятно съм изглеждал объркан, защото Пчеличка се доближи и надникна над лакътя ми.
— О. Готвачката Нътмег го написа това. Винаги питаше мама какви ястия иска за следващата седмица, тъй че да е сигурна, че разполага с всичко необходимо. Мама обикновено написваше списъка вместо нея, за да го прати в градчето.
— Разбирам. А това?
Тя го погледа намръщено около минута.
— Не съм сигурна. Мисля, че тази дума трябва да означава „въ̀лна“. А ето тази е „обущар“. Мама говореше за зимни вълнени дрехи за слугите и нови ботуши за теб и мен.