— Но сега е лято!
Тя кривна глава към мен.
— Това е като градината, тате. Трябва да планираш сега това, което искаш да имаш след три месеца.
— Всъщност да де. — Зяпнах отново неразбираемите драскулки, зачуден дали ще мога по някакъв начин да убедя Ревъл да се заеме с тези неща. Изведнъж ми дойде твърде много. Оставих списъка и заявих:
— Трябва да нагледаме ябълковите дръвчета.
Така и направихме, до вечерта.
Ден след мъчителен ден се лутахме слепешком, докато си създадем рутина. Правехме безсмисления си ежедневен оглед на конюшните, кошарите и лозята. Нямах нужния фокус, но сметките като че ли не закъсняваха много, а Ревъл изглеждаше почти облекчен, че е поел планирането на храненето. Беше ми все едно какво слага пред мен на масата. Яденето се беше превърнало в задача, която трябва да се изпълни. Сънят ми убягваше, само за да ме връхлети на писалището посред следобеда. Все по-често Пчеличка идваше в частния ми кабинет, където се забавляваше, преструвайки се, че чете разхвърляните ми листове, преди да нарисува пищни илюстрации на гърба им. Говорехме малко дори когато играехме заедно. Повечето вечери свършваха с нея заспала на пода. Отнасях я до леглото ѝ, търкулвах я в него и после се връщах в кабинета си. Изоставил бях твърде много неща. Понякога имах чувството, че и двамата сме в очакване на нещо.
Вечерта, в която осъзнах, че очаквам Моли да се върне, зарових глава в шепите си и заплаках с безполезни, горчиви сълзи. Съвзех се едва когато една мека длан ме потупа по рамото и чух глас:
— Не може да се промени, скъпи. Не може да се промени. Трябва да оставиш миналото.
Вдигнах глава и погледнах малката си дъщеря. Бях си помислил, че е заспала до камината. За първи път ме беше докоснала по свое желание. Очите ѝ бяха толкова светлосини, като на Кетрикен, и понякога наистина изглеждаше не като сляпа, но все едно, че гледа през мен в някакво друго място. Думите ѝ не бяха такива, каквито бих очаквал от едно дете. Бяха думи на Моли, думите, които тя щеше да ми каже, за да ме утеши. Малкото ми дете, опитващо се да бъде силно заради мен. Примигах да махна сълзите от очите си, покашлях се и я попитах:
— Искаш ли да се научиш да играеш на камъчета?
— Разбира се — отвърна тя и макар да знаех, че не го иска сериозно, я научих и играхме почти до разсъмване, а на другия ден и двамата спахме почти до обяд.
Посланието дойде, доставено по обичайния начин, към края на есента. Когато седнах на закуска с Пчеличка, на масата имаше един кафяв жълъд с две дъбови листа, все още прикрепени към него. Някога бях изваял такъв мотив на капака на една кутийка, където пазех отровите си, принадлежностите на занаята ми като дворцов убиец. Кутийката отдавна я нямаше, но смисълът беше същият. Сенч искаше да се срещне с мен. Намръщих се. Освен че носеше съобщение, жълъдът беше и напомняне от стария ми наставник, че колкото и да се смятам за умен и бдителен, все пак може да се промъкне през защитите ми, ако пожелае. Щеше да ме чака вечерта в един хан, наречен „Дъбовата тояга“, на кръстопът близо до Хълма на бесилото. Това беше на два часа езда. Което означаваше, че ако отида на срещата, връщането ще е много късно, може би нямаше да се върна до разсъмване, ако се окажеше някоя от заплетените дискусии на Сенч. Каквото и да беше, нямаше да ми го обясни с Умението. Това означаваше, че никой от котерията не знае за срещата. Поредната му проклета тайна, значи.
Пчеличка видя как опипвам замислено жълъда. Когато го оставих на масата, го вдигна и го огледа. Беше започнала да използва кратки фрази към персонала, „Моля още хляб“ или просто „Добро утро“. Детското ѝ фъфлене не беше съвсем преструвка, но не бях сигурен дали изпитвам гордост или страх от това колко шлифована артистка е. Последните няколко вечери бяхме играли играта на запомняне, както и на камъчета, и и в двете тя изглеждаше невероятно надарена. Приписах го на бащинската си гордост, напомняйки си, че всеки родител трябва да мисли за детето си като за най-умното и хубавото. Беше ми показала една страница от книга за билки, която бе копирала с прилежно внимание по моя спешна молба. Притежаваше дарбата на майка си за илюстриране. И беше написала кратка бележка до Копривка, почти незацапана и с почерк толкова подобен на моя, че се зачудих дали сестра ѝ ще го сметне за имитация. Последните няколко седмици заедно бяха като балсам на рана. За кратко облекчи болката.
Но не можех да пренебрегна поканата на Сенч. Единствените случаи, когато беше прибягвал до тайни срещи по време на детството ми, бяха когато имаше да ми съобщи нещо крайно деликатно. Беше ли нещо лично за него, или прекалено опасно за споделяне? Сърцето ми се сви при тази мисъл. Сега какво? Какво ставаше в замък Бъкип, че да заслужава толкова тайна свръзка? В какво се опитваше да ме въвлече?