Представа нямах къде да започна да търся човек, годен за такава отговорна роля.
Хранех се мълчаливо, докато размишлявах над дилемата си, и също толкова мълчаливо станах. Не за първи, нито за последен път си давах сметка за странната изолираност, в която ме беше поставило особеното ми житейско положение. За земевладелците и благородниците около Бъкип двамата с Моли не бяхме нито аристокрация, нито простолюдие, а същества, заклещени между двете класи. Мъжете, които работеха за мен като ратаи и коняри, говореха добре с мен и оценяваха познанията ми от първа ръка на задачите им, но не ме смятаха за приятел. Всички благородници с владения на час езда от дома ни ни бяха познавали като холдър Том Беджърлок и лейди Моли. В техните очи Моли беше издигната само като признание от Короната за услугите на Бърич. Бяха съвсем учтиви, когато се срещахме, но никой не беше изпращал покани да се приобщим към средата, а Моли благоразумно се беше въздържала да настоява. Разполагахме един с друг за ежедневна компания и нередовните нашествия на близките ни, които внасяха и хаос, и веселие в живота ни. Беше достатъчно за двама ни.
Но сега, след като тя си беше отишла, се оглеждах и осъзнавах колко самотен е животът ми във Върбов лес без нея. Децата ни се бяха върнали към своя личен живот и ме бяха оставили сам. Всички освен едно. А не е редно едно дете да отраства само.
Малките пантофки на Пчеличка почти не издаваха звук, докато ситнеше като призрак зад мен през къщата. Погледнах я през рамо и казах:
— Трябва да изляза до конюшните. И идва буря. Хайде да те облечем в топли дрехи.
— Мога и сама — настоя тя тихо.
— Можеш ли да стигнеш всичко? — Намръщих се. Дали нещата ѝ за зимата бяха все още прибрани в скрин някъде? Щяха ли все още да ѝ стават?
Тя помисли за миг, а след това кимна разсъдливо. Кривна нагоре глава и усетих как погледът ѝ се плъзна по мен.
— Не съм толкова малка, колкото изглеждам. На девет съм.
— Добре. Ще те чакам в личния ми кабинет.
Тя кимна важно в признателност и забърза нагоре по стълбището. Беше катерене за нея, усилие на всяко стъпало. Опитах се да си представя какво е да си толкова малък в свят, оразмерен за възрастни, и не можах. Беше много способно дете, помислих си и се зачудих дали не я подценявам. Има опасност в това да се иска прекалено много от едно дете, но също толкова опасно е да се иска прекалено малко. Така или иначе, трябваше да се погрижа за нея в случай, че има нужда от мен, а не съм тук, за да я защитя. Стигнах до решение.
Когато дойде в кабинета ми, носеше ботушите си и топли гамаши, зимното ѝ наметало бе провесено от ръката ѝ. Косата ѝ беше стегната на къса опашка. Личеше, че го е направила сама, и премълчах критиките си. Тя огледа стаята, явно учудена защо сме тук толкова рано през деня. Стаята беше по-малка от официалния кабинет, но съвсем приятна. Стените бяха облицовани с тъмно дърво, а камината бе от големи плоски речни камъни. Беше уютна стая, убежище за един мъж, но не заради това я бях избрал за своя бърлога. Помислих и се поколебах. Но Пчеличка беше на девет. Същата възраст, на която бях и аз, когато ми бе споделена тайната на замък Бъкип.
— Моля, затвори вратата — казах ѝ, щом влезе.
Тя го направи, а след това погледна през рамо, учудена от странната ми молба.
— Мислех, че излизаме.
— Да. Но не веднага. Искам да ти покажа нещо. И да видя дали можеш да го направиш. Но първо трябва да ти го обясня. Седни.
Тя се покатери и седна на един от тапицираните столове. Настани се и ме загледа, но без да среща погледа ми.
— Това е тайна — предупредих я. — Тайна само за теб и мен. Търпение го показа на двама ни с майка ти първия път, когато дойдохме тук. Търпение отдавна я няма, а сега я няма и Моли. — Изчаках, преглътнах и продължих. — Тъй че вече само аз знам за това. А скоро и ти ще го знаеш. Не е написано никъде и не трябва никога да бъде слагано на хартия. Не можеш да го показваш на никой друг. Разбираш ли?