Известно време тя седеше съвсем неподвижно. После бавно кимна.
Станах от стола си зад писалището, отидох до вратата и се уверих, че е залостена.
— Тази врата трябва да бъде напълно затворена — казах ѝ. Докоснах пантите. — Погледни тук. Тази врата има четири панти. Две отгоре и две — по-близо до пода. Всички изглеждат съвсем еднакви.
Изчаках и тя отново кимна.
— Ето тази, не най-долната, а тази над нея, е фалшива. Когато дръпнеш щифта от върха на тази панта, тя се превръща в дръжка. Виждаш ли? Тогава можеш да направиш това. — Извадих месинговия щифт, хванах фалшивата панта и я дръпнах. Дървеният панел се люшна и се отвори и отзад се показа висока и тясна врата. Изпънаха се и се разпаднаха паяжини, щом я дръпнах и я отворих. Лъхна мрак. Погледнах през рамо към Пчеличка. Тя не откъсваше поглед от мен, прехапала долната си устна с малките си съвършени зъбки. — Това е таен проход.
— Нима? — попита тя и осъзнах, че ѝ казвам нещо очевидно. Почесах се по бузата и усетих колко дълга е пораснала брадата ми. Все още не я бях подкастрил, осъзнах изведнъж, а Моли не ме беше укорила. Всички мисли изведнъж избягаха от ума ми, щом вълната на скръб от загубата отново ме заля и удави.
— Тате? — Пчеличка подръпна маншета на ризата ми.
— Съжалявам — промълвих и си поех дъх отново.
— И аз съжалявам.
Не хвана ръката ми, а се вкопчи по-здраво в маншета ми. Не бях и усетил, че е слязла от стола и е дошла до мен. Покашля се тихичко и видях лъсналите вадички по страните ѝ. Затегнах стените си на Умение и тя ми кимна мълчаливо за благодарност. Попита ме тихо:
— Накъде води?
Така, двамата заедно, надмогнахме вълната скръб и продължихме напред.
— Води до една малка стая над и вляво от камината. Там има една малка шпионка, тъй че някой може да седи там и да наблюдава хората, които влизат и излизат, и говорят в тази стая. — Потърках очи. — А от онази малка стаичка има тясно стълбище, което стига до много нисък проход. А той води до други малки стаички за шпиониране в други части на къщата. — Преглътнах и гласът ми стана почти нормален, когато добавих: — Мисля, че е мания на Пророците. Изглежда, обичаме шпионки и тайни места в домовете си.
Тя кимна и се вторачи покрай мен във вратата. Разкъсаните паяжини се полюшваха от лекото течение вътре. На лицето ѝ изгря усмивка и тя стисна малките си длани под брадичката си.
— Чудесно! За мен ли е?
Беше последната реакция, която можех да очаквам. Усетих, че се усмихвам в отговор.
— Вече е. Има други два достъпа към него. Един от моята спалня. И друг — от един килер. Другите два са трудни за отваряне, най-вече защото не са използвани от много, много дълго време. Този е по-лесен. Но и той не е използван от дълго време. Тъй че ще е пълен с паяжини и прах, с мишки и паяци.
Беше пристъпила до ръба на прохода. Плесна с ръка през провисналите паяжини и тръсна полепналите по пръстите ѝ парчета, изобщо непритеснена от малките многокраки твари. Обърна се към мен.
— Може ли вече да вляза? Може ли да взема лампа?
— Предполагам. — Ентусиазмът ѝ ме беше хванал неподготвен. Смятах само да посадя една идея в ума ѝ, да ѝ покажа място за оттегляне, ако се окаже застрашена, докато ме няма, за да я защитя. Избутах скритите лостове на вратата на кабинета, за да не може никой да влезе. Взех лампата от писалището. После затворих вратата към прохода и пуснах отново щифта на пантата в мястото му. — Опитай ти да я отвориш.
Щифтът беше упорит и отне доста дърпане, докато го освободи.
— Може да го смажем — каза задъхано, а след това се изправи, за да дръпне и отвори панела. — Може ли да взема лампата и да вляза първа?
Ако паднеше и изтървеше лампата, разлятото масло и пламъкът щяха да подпалят цялото имение.
— Внимавай — казах ѝ, след като ѝ връчих лампата. — Дръж я с двете ръце. И не падай.
— Няма — отвърна тя, но щом се озова в ръцете ѝ се усъмних в благоразумието си. Беше толкова явно възбудена и съсредоточена единствено в проучването. Влезе без никакво колебание в тесния тъмен коридор. Наведох се и я последвах.
Шпионските проходи на Върбов лес изобщо не бяха толкова изпипани като онези, които прошарваха замък Бъкип. Мисля, че ако бяха работа на баща ми, щеше да ги е направил за по-висок човек. Подозирах, че датират от първото престрояване на къщата, когато бяха добавили южното разширение. Често съм се чудил дали няма още и тайната на отварянето на вратите да се е загубила, докато къщата е сменяла обитателите си.