Проходът имаше къса площадка и след това стръмно стълбище. На върха на стълбището също имаше площадка и след това стръмен завой наляво. Там проходът ставаше малко по-широк. Продължаваше още шест стъпала нагоре и след това беше равен, докато стигне до зоната до камината. Не можех да се изправя в малкото пространство, но някой се беше чувствал удобно тук някога. Имаше грубо ниско столче, където да седи, докато шпионира, малък шкаф от тъмно дърво, чиито врати бяха затворени, и рафтче, където Пчеличка постави лампата. Инстинктът ѝ беше верен. Забелязах малкия предпазител около шпионката, предназначен да скрива светлината от лампата. Тя седна на столчето, без да забърше прахта, наведе се напред, за да надникне в кабинета ми, после се отдръпна и възкликна:
— Чудесно! О, тате, благодаря ти!
Стана, отиде до малкия шкаф и стигна лесно до дръжката. Надникна вътре.
— Виж! Тук има мастилница! Съвсем е изсъхнала, но мога да сипя мастило в нея. И има старо перо, цялото проядено. Ще ми трябва ново. Виж! Рафтът се пуска надолу и вече е масичка за писане! Колко умно! Наистина ли всичко това е за мен?
Онова, което е било навярно доста тясно пространство за малък шпионин, ѝ подхождаше съвършено. Пространството, за което бях мислил като за спешно укритие за нея, тя го виждаше като убежище, може би дори като стая за игри.
— За теб е безопасно място. Място, където да дойдеш и да се скриеш, ако почувстваш, че си в опасност, а не можеш да стигнеш до мен. Или ако ти кажа, че има опасност и трябва да избягаш и да се скриеш.
Тя ме погледна искрено; отбягваше очите ми, но светлият ѝ поглед обходи лицето ми.
— Ясно. Разбира се. Добре, тогава ще ми трябват свещи и кутийка с прахан. И нещо, в което да държа вода, и нещо с плътен капак, за пазене на корав хляб. За да не съм гладна, ако трябва да се крия много дълго. И възглавница и одеяло. И може би няколко книги.
Зяпнах я удивен.
— Не! Не, Пчеличке, никога не бих те оставил скрита тук по цели дни! Чакай… няколко книги? Наистина ли четеш толкова добре?
Изражението ѝ нямаше да е толкова изненадано, ако я бях попитал дали може да диша.
— Разбира се. Не могат ли всички?
— Не. Общо взето, човек трябва да бъде научен да чете. Знам, че майка ти ти показа буквите, но не мислех… — Зяпнах я в изумление. Бях я наблюдавал, докато си играе с перото и книгата си, като мислех, че само упражнява случайни букви. Бележката, която бе написала до сестра си, беше простичка, само няколко реда. Сега си спомних, че беше помолила за хартия, за да може да записва сънищата си; мислех, че беше имала предвид странните си рисунки. Потиснах внезапно обзелото ме желание да науча какво е писала, да разбера какво сънува. Щях да изчакам, докато сама предложи да го сподели с мен.
— Мама ми четеше. Голямата красива книга за билки и цветя на лейди Търпение. Четеше я много бавно и посочваше всяка дума.
Моли се беше научила да чете късно и с голяма трудност. И веднага разбрах коя книга е чела на Пчеличка: онази, дето нямаше хартиени страници, а тесни дървени плочки с думите и илюстрациите, изваяни в тях, а билките и цветята резбовани и след това боядисани с правилните цветове. Търпение беше ценила високо този подарък от мен. А Моли беше научила дъщеря ни да чете от нея.
— Тате?
Бях се отнесъл. Погледнах я.
— Какво е станало с лейди Търпение? Мама ми разказваше много истории за нея, но никога края на историята ѝ.
— Краят на историята ѝ. — Бях там, когато бе свършила историята на мащехата ми. Помислих сега за това и изведнъж то придоби съвсем друго значение за мен. Покашлях се. — Добре. Беше един ден в ранна пролет. Сливите бяха започнали да се пробуждат от зимата и лейди Търпение поиска да ги подрежат преди пъпките да разцъфтят. Вече беше доста стара, но все още придирчива за градините си. Тъй че настоя да се надвеси от горния прозорец и завика на работниците как да подкастрят дръвчетата.
Усмихнах се неволно на спомена. Пчеличка гледаше почти в мен, с напрегнато от любопитство лице и намръщила челце.
— И паднала от прозореца?
— Не. Като по чудо, не, не падна. Но не беше доволна от работата им. Тъй че заяви, че ще излезе навън да ги накара да правят каквото тя иска и да донесе малко от подкастреното, да разцъфти за масата. Предложих аз да ѝ донеса, но не, тя вече беше излязла от стаята и после се върна шляпайки в ботушите си и с едно тежко вълнено наметало, и хайде навън.
Замълчах. Спомнях си всичко това толкова ясно. Синьото небе, отривистия вятър и очите на Търпение, святкащи от възмущение, че овощната бригада не ѝ обръща внимание.