— И после какво?
— Постоя малко навън. Аз бях в сутрешната стая, когато чух как вратата се затръшна. Викаше ме да отида и да взема отрязаните клони. Излязох в коридора и ето я и нея, с голям наръч, ръсеше клонки по пътя си. Тъкмо да ги взема, и тя изведнъж спря на място. Втренчи се и устата ѝ се отвори, а бузите ѝ, които бяха порозовели от студа, станаха още по-розови. После извика: „Рицарин! Ето те и теб!“ Разпери ръце и клонките се разпиляха навсякъде. А тя затича… И после падна.
Сълзи изведнъж опариха очите ми. Примигах, но не можах да ги спра.
— Мъртва — прошепна Пчеличка.
— Да — отвърнах хрипливо. Спомних си колко олекнала беше, когато я вдигнах. Беше мъртва и с отворени очи, но все още усмихната.
— Помислила е, че си мъртвият ѝ съпруг, когато те е видяла.
— Не. — Поклатих глава. — Тя не гледаше мен. Гледаше покрай мен, по коридора зад мен. Не знам какво е видяла.
— Видяла е него — реши Пчеличка с огромно задоволство и кимна. — Той е дошъл най-после да я вземе. Добър край на историята ѝ. Може ли да пазя книгата ѝ тук, онази с билките?
Зачудих се дали Моли ще дойде да ме вземе някой ден. Плаха надежда се надигна в мен. След това се върнах към себе си, в малката стаичка с дъщеря ми, седнала на сгънатия плот на писалището.
— Можеш да държиш книги тук горе, ако пожелаеш. Можеш да държиш тук всичко, което поискаш. Можеш да имаш свещи и кутийка с прахан, ако обещаеш, че ще бъдеш много внимателна с тях. Но трябва да помниш: тази стая и входът ѝ са тайна, която не трябва да бъде споделяна с никого. Само ти и аз знаем, че съществува. Важно е да остане наша тайна.
Тя кимна важно.
— Може ли да ми покажеш къде отива другият проход, който подминахме, и как да отварям другите врати?
— Може би утре. Точно сега трябва да я затворим грижливо и след това да отидем да видим мъжа, който се грижи за овцете.
— Лин — напомни ми тя небрежно. — Овчарят Лин се грижи за овцете.
— Да. Лин. Трябва да говорим с него. — В ума ми избуя идея. — Той има син, Бож, с жена и малко момиче в къщата. Може би ще ти хареса да се запознаеш с тях?
— Не. Благодаря.
Хладният ѝ отговор уби надеждата ми. Знаех, че в тази история има нещо повече. Изчаках търпеливо да вземе лампата и да поведе надолу по тясното стълбище. Тя се поспря с надежда на пресечката към другия проход, като вдигна лампата и надникна в тъмното, но после с къса въздишка тръгна отново надолу към кабинета ми. Задържах лампата, докато затвори панела и го залости. След това я духнах и дръпнах тежките завеси на прозореца, за да влезе сивата светлина отвън. Валеше. Примигах, докато очите ми се приспособиха, и осъзнах, че през нощта е имало скреж. Листата бяха започнали да се променят, брезите се обагряха в златно. Зимата наближаваше. Още не бях проговорил.
— Другите деца не ме харесват. Карам ги да се чувстват неловко. Мислят, че съм джудже, облечено като момиче, а после, когато мога да правя разни неща, например да беля ябълки с остър нож, мислят… Не знам какво мислят. Но когато отида в кухнята, синовете на Тавия излизат. По-рано идваха да работят с нея всеки ден. Вече не идват. — Извърна очи от мен. — Елм и Лея, кухненските момичета, ме мразят.
— О, Пчеличке, не те мразят! Те едва те познават. А синовете на Тавия са на възраст, на която вече ходят с баща си и учат това, което той прави всеки ден. Не е заради теб, Пчеличке. — Гледах отгоре малката си дъщеря със съчувствена усмивка. А когато тя вдигна поглед към мен и очите ни за миг се срещнаха, синият гняв в нейните ме изгори.
— Пчеличке — казах, но преди да мога да продължа, гневът ме опари отново.
— Мразя, когато лъжеш. Знаеш, че другите деца се страхуват от мен. И знам, когато ме мразят. Не е нещо, което си измислям. Истинско е. Не ме лъжи, за да ме накараш да си мисля, че аз съм тази, която ги преценява лошо. Лъжите са лошо, все едно кой ги казва. Мама се беше примирила с това от теб, но аз няма. — Скръсти ръце пред гърдите си и впи непокорно поглед в коленете ми.
— Пчеличке! Аз съм твоят баща. Не можеш да ми говориш така!
— Ако не мога да съм честна с теб, няма да ти говоря изобщо. — Цялата сила на волята ѝ стоеше зад думите ѝ. Знаех, че е напълно способна да поднови дългото си мълчание. Мисълта, че ще бъда лишен от единствената близост, която бях намерил след смъртта на Моли, ми нанесе такъв силен удар, че мигновено осъзнах колко близка връзка съм изградил с дъщеря си. Втората мълния, която ме порази, беше колко опасно ще е за двама ни, ако допусна нуждата ми от близост да надделее над дълга ми като неин родител.