— Можеш да бъдеш честна с мен и все пак да ме уважаваш. Както и аз с теб. Ти си различна, Пчеличке. Това ще прави някои страни от живота ти много трудни. Но ако винаги се осланяш на различията си, за да обясниш всяко нещо, което не ти харесва от света, ще изпаднеш в самосъжаление. Не се съмнявам, че си накарала момчетата на Тавия да се чувстват притеснено. Но също така знам, че на никой от двамата не му харесваше да работи в кухните, тъй че баща им ги взе в мелницата, да види дали там ги устройва по-добре. Не винаги всичко е свързано само с теб.
Тя наведе очи към пода. Не отпусна ръцете си.
— Облечи си наметалото. Ще отидем да видим Лин.
Разпоредих се уверено, сдържайки притеснението си какво ще правя, ако откаже да се подчини. Когато Славея ми даде Хеп, той беше водил такъв живот на лишения, че беше покъртително благодарен да спи под покрив и да получи храна. Беше прехвърлил вече десет години, преди да започне да оспорва авторитета ми. Мисълта за физическо дисциплиниране на толкова малко същество като Пчеличка ме изпълни с отвращение. И все пак знаех, че трябва да спечеля тази битка.
Прикрих облекчението си, когато тя взе наметалото си и го облече. Не видях нещо, което да опари гордостта ѝ, докато излизахме от кабинета и излязохме на двора. Скъсих крачката си, щом поехме към пасищата и кошарите. Все пак ѝ се налагаше да подтичва, за да не изостава от мен.
Лин ме чакаше. Показа ми три овце, които беше отделил от стадото, след като бяха хванали обрив, който ги караше да се отъркват в дървета и колове на оградата. Малко разбирах от овце, но Лин ги гледаше от млад, а косата му вече беше сива като козината на повечето му рунтави подопечни. Тъй че слушах и кимах, и го помолих да ме държи в течение, ако се заразят още овце. Докато говорехме, очите му пробягваха от мен към малката ми дъщеричка и обратно. Пчеличка, вероятно все още огорчена от това, че я бях скастрил, стоеше смълчана през целия ни разговор. Кучето на Лин, Паричка, се доближи лениво да я огледа и когато Пчеличка отстъпи назад, тя размаха опашка одобрително и провеси език в кучешки смях. Толкова лесно за водене. Реших да не им обръщам внимание, щом Паричка отведе дъщеря ми в ъгъла и после я подбутна с нос, като махаше с опашка през цялото време. Лин им хвърли загрижен поглед, но аз се доближих до една от овцете и го попитах каква ѝ е възрастта. Леко разсеян, той дойде при мен. Попитах го да не би кърлежи да предизвикват дразненето, при което Лин смръщи чело и се наведе да разтвори вълната на овцата и да огледа за паразити.
С крайчеца на окото си видях как Пчеличка се пресегна и погали кучето зад ухото. Паричка клекна и пак я побутна с муцуна. Пчеличка зарови ръце в гъстите златни къдрици на овчарското куче и изведнъж разбрах, че детето и кучето са приятели. Предишното ѝ отстъпване не беше от боязън, а покана да си поиграят. Слушах описанието на Лин за предишните симптоми на овцата само с половин ухо.
Когато Лин се удовлетвори, че съм изслушал тревогите му и че имам доверие в това, което прави, срещата ни приключи. Пастирството никога не ми е допадало и почти не се бях занимавал с гледане на овце, докато отраствах в замък Бъкип, тъй че бях направил с Лин онова, което Бърич беше направил със соколарите в Бъкип. Бях намерил добър човек, който знае за рунтавите тъпачки повече, отколкото изобщо щях да държа да науча някога, и му бях поверил стадата. Но изслушването му наистина ми отне време и усещах, че утрото ми бяга.
Когато се обърнах да потърся Пчеличка, нея я нямаше. Паричка клечеше кротко. Реакцията ми бе инстинктивна. Пресегнах се и към кучето, и към мъжа и попитах: Къде е тя? Къде отиде дъщеря ми?
Котенца, отвърнаха ми едновременно.
Дори да беше надарен с Осезанието и Паричка да бе неговият спътник, Лин никога не ми го беше казвал и сега не беше моментът да питам. Не беше първият лишен от Осезание, когото познавах, който се държеше все едно, че може да си говори със спътника си. Но грижата ми в момента не бяха те, а Пчеличка.
— Котенца ли?
— Има котило там отзад, под една от яслите. Отвориха им се очите преди две седмици и вече са почнали да проучват.
Започнали бяха, и още как. И котилото от четири котенца проучваше моята дъщеря, легнала по корем във влажната слама и оставила ги да се катерят по нея. Едно оранжево, на бели петна, седеше на гърба ѝ и ѝ дърпаше косата, вкарало острите си като игли зъбки в раздърпаната ѝ плитка и свило крачета. Две пъстри клечаха в извивката на ръцете ѝ под брадичката. Малко по-далече едно черно-бяло котенце с кривната опашка я гледаше сърдито, докато тя бе впила очи в него.