— Пчеличке, време е да тръгваме — казах.
Тя се раздвижи бавно, с неохота. Пресегнах се към оранжевото коте, за да го откопча от косата ѝ. То ме плесна експериментално. Оставих го в сламата до нея.
— Време е да тръгваме — повторих.
Тя въздъхна.
— Харесват ми котенцата. Никога не съм държала коте. Тези са мили, но онова там не ми дава да го пипна.
Лин заговори:
— О, онзи черньото е като баща си. Пълен с пикня и оцет още отсега. Ще е добър ловец на плъхове, но аз не бих го избрал, господарке Пчеличке.
— Не избираме никое от тях — поправих го. — Тя искаше просто да ги погали.
Лин кривна глава към мен. Кучето му направи същото.
— Е, просто казвам, че е добре дошла да си вземе едно, ако иска. На подходящата възраст са да си намерят нов дом. Едно малко коте може да е утеха за момиченцето, сър. Топла малка компания. — Покашля се и добави: — Макар че според мен едно кутре ще е по-добре за нея.
Изпитах леко раздразнение. Коте или кутре нямаше да изцери скръбта от смъртта на майка ѝ. После един ярък спомен за кутре, наречено Носльо, нахлу в ума ми. Но друго същество за неин приятел можеше да помогне. Много. И може би само по лошия начин. Заговорих твърдо.
— Благодаря, но не, Лин. Може би когато стане малко по-голяма, но не сега. Хайде, Пчеличке. Трябва да се прибираме.
Очаквах да започне да се моли. Но тя се надигна, като остави двете пъстри котета леко да се смъкнат в сламата. Малко по-дълго изгледа черното. Вдигна му пръст като да го предупреди, но след това се изправи и тръгна послушно след мен.
На връщане закрачих още по-бавно. После попитах:
— Тъй. Какво чу?
Пчеличка помълча дълго. Тъкмо да я подканя да ми отвърне, когато призна:
— Всъщност не внимавах много. Беше просто нещо за овце. А и котенцата бяха там.
— Говорехме за овце, които са на сестра ти, с човек, който се препитава, като се грижи за тези овце. Някой ден може да се наложи да отидеш и да говориш с него или с дъщеря му, или с внучето му за тези овце. Следващия път слушай. — Помълчах малко, за да ѝ оставя време да премисли това, а после попитах: — Значи не чу този път. Какво видя?
Изненада ме с това, което беше чула в думите ми. Въпросът ми изобщо не беше стигнал до ума ѝ. Заговори колебливо, с глас, изпълнен с трепет.
— Тъй. Върбов лес не е твой, нито мой. Къщата е на Копривка и овцете са на Копривка. Никога няма да са мои. Нито лозята, нито овощните градини. Нищо от това всъщност не е мое. Копривка е най-голямата на мама и сега тя притежава всичко това. Но някой ден може да се наложи да се грижа за всичко това заради нея, както го правиш ти. — Помисли за миг. — Тате, когато ще съм пораснала и ти ще си умрял, какво ще е мое?
Стрела в сърцето ми. Какво щеше да принадлежи на това мое странно дете? Дори да заделях добър дял за женитба за нея, щеше ли да порасне в жена, за която мъж да поиска да се ожени? Добър мъж? Как щях да го намеря или да разбера, когато го намеря? Когато си отидех от този свят, какво щеше да я сполети? Преди години Сенч ме беше попитал същото и му бях отвърнал, че тя е още бебе и е твърде рано да се тревожа. Девет години бяха минали оттогава. Още девет и щеше да е на възраст за женитба.
Бях муден, отлагащ нещата идиот. Заговорих бързо, за да запълня дългото мълчание.
— Сигурен съм, че сестра ти и братята ти никога няма да те оставят в недоимък — казах ѝ и бях убеден, че ѝ казвам истината.
— Не е същото като да знам, че ще си имам нещо свое — отвърна тя тихо.
Знаех, че е права. Преди да съм успял да я уверя, че ще направя всичко, за да я осигуря, тя заговори отново.
— Ето какво видях. Видях овце и овча тор, и слама. Видях много вълна на по-ниските дъски на оградата и много паячета, червени и черни на долната страна на дъските. Видях една овца, която лежеше и беше изтъркала всичката вълна и малко от кожата си от задницата. Друга овца се чешеше в един кол на оградата и ближеше устни. — Кимаше, доволна от наблюдателността си. Хвърли ми поглед, после извърна очи настрани и добави: — И видях Лин, който погледна към мен и след това настрана, все едно съм нещо, което предпочита да не вижда.
— Погледна те — съгласих те. — Но не беше неприязън. Мъчно му е за теб. Толкова те харесва, че според него трябва да си имаш свое коте или кученце. Виж как е той с неговото си куче и ще разбереш, че не би го предложил на дете, което не харесва.
Тя изсумтя скептично.
— Когато бях момче — заговорих ѝ кротко, — мразех това, че съм копеле. Смятах, че всеки път, когато някой ме погледне, това е първата мисъл, която му хрумва. Тъй че превърнах това, че съм копеле, в най-важното нещо за себе си. И винаги когато се запознаех с някого първото, което си помислях, беше как той мисли за това, че се запознава с копеле.