Повървяхме известно време в мълчание. Усещах, че вече е уморена. Неволно ме споходи мисълта, че трябва да укрепя издръжливостта ѝ с редовни предизвикателства, а след това си напомних, че не е куче или кон, а дете. Мое дете.
— Понякога — добавих предпазливо — решавах, че хората не ме харесват, преди да са имали възможността да решат сами. Така че не им говорех, нито правех някакво усилие да ги накарам да ме харесват.
— Да си копеле е нещо, което не се показва, освен ако не го накараш да се покаже — каза тя и посочи себе си. — Аз не мога да скрия това. Че съм малка и изглеждам по-млада, отколкото съм. Че съм светла, докато повечето хора са тъмни. Това, че мога да говоря все едно съм по-възрастна, отколкото съм, мога да скрия. Но ти каза, че не бива да правя това.
— Да. Някои свои различия не можеш да скриеш. Малко по малко можеш да даваш на хората да разберат, че си много по-умна от повечето деца на твоята възраст. А това ще те направи по-малко плашеща за тях.
Тя отново изсумтя презрително.
— Страх ли те беше от Паричка? — попитах я.
— Паричка?
— Кучето. Тя плаши ли те?
— Не. Разбира се, че не! Тя обича да ме бута с нос. Но Паричка е мила.
— Как разбра?
Поколеба се, преди да отвърне.
— Махаше с опашка. И не я беше страх от мен. — Помълча. — Може ли да си имам кученце?
Не исках разговорът да тръгне натам, но отново беше неизбежно.
— За мен би било трудно да позволя да си имаш куче точно сега. — Не и докато сърцето ми все още беше така отчаяно самотно. Не и докато се пресягах, волно или не, към всяко същество, което ме погледнеше със симпатия. Дори да не го обвържех, кучето щеше да е привлечено към мен, не към нея. Не. — Може би в бъдеще ще можем да поговорим отново за това. Но това, което исках да видиш… Уморена ли си? Да те понося ли?
Креташе едва-едва и бузите ѝ бяха почервенели от усилието и целувката на мразовития вятър.
Изправи гръб.
— Аз съм почти на десет. Много съм голяма за носене — заяви с достойнство.
— Не и от татко си — казах и я вдигнах.
Тя се вцепени в ръцете ми както винаги, но бях неумолим. Наместих я на лявото си рамо и удължих крачките си. Тя кацна там, смълчана и вдървена като пръчка. Помислих си, че схващам проблема ѝ. Поех си дъх и затегнах още по-здраво стените си. За миг бях замаян и объркан все едно, че изведнъж бях изгубил обоняние и зрение. Когато човек прибягва до Осезанието, става инстинктивно, а Умението се излива навън от неподготвения. Но бях възнаграден с това, че тя се поотпусна, а после възкликна:
— Мога да виждам толкова надалече! Можеш ли и ти да виждаш толкова далече непрекъснато? Е, сигурно можеш! Колко е чудесно!
Беше толкова доволна и възбудена, че нямах сърце да я въвличам отново в поученията си. Друг път, и то съвсем скоро, обещах си. Току-що беше загубила майка си и двамата току-що бяхме открили как да се достигаме един друг. На другия ден щях да говоря отново с нея как да успокои другите. Засега щях да се радвам на този прекрасен миг, в който тя беше най-обикновено дете и можех просто да бъда нейният баща.
12.
Проучвания
Имало едно време една старица, която живеела в голям оживен град. Изкарвала поминъка си като перачка за няколко богати търговци. Всеки ден отивала до един от домовете им, събирала мръсните дрехи, носела ги в дома си и там ги търкала и бухала, просвала ги да съхнат на сламения си покрив и кърпела каквото било за кърпене. Не ѝ носело добър доход, но обичала работата си, защото можела да я върши сама.
Старицата не била винаги сама. Някога си имала куче. Кучето било нейният звяр в Осезанието и неин приятел. Но никое куче не живее вечно и никое не живее дълго колкото човек, тъй че дошъл тъжният ден, когато жената се оказала сама. И оттогава била все сама. Или така си мислела.
Рано една сутрин, докато се смъквала от леглото си, се подхлъзнала и паднала. А когато се опитала да се вдигне, не могла, защото си била счупила крака високо на бедрото. Повикала за помощ, но никой не я чул и никой не дошъл. През целия ден и нощта, и на другия ден, лежала на пода. Прималяла от глад и жаждата отнела гласа ѝ. Умът ѝ започнал да скита и тя тичала по улиците на града, както кучето ѝ правело някога. И ето, че като куче в съня си, срещнала един млад мъж и му казала: „Стопанката ми се нуждае от помощта ти. Последвай ме, моля те.“
Събудила се и един мъж държал купа студена вода до устните ѝ. „Сънувах куче и то ме доведе тук“, казал ѝ той. Спасил ѝ живота и макар да се оправила много бавно, и да ходела с тояга и накуцвайки, оттогава останали приятели завинаги.