Следващата група писма бяха датирани около четири години по-късно и бяха от принц Рицарин, който я молеше за извинение, че е бил толкова самонадеян да ѝ изпрати такъв личен дар при толкова кратко запознанство, но не можел да се сдържи: мъничките златни обици били почти толкова нежни и изящни, колкото нея. И дали щяла да му позволи скоро да ѝ и се обади?
Следващите пет писма бяха все така извинителни заради това, че продължава да ѝ изпраща подаръци и писма, всяко от които с покана да пътува до замък Бъкип и да бъде с него за пиршество или лов, или специално представление на джамайлийски акробати. Не разполагах с отговорите ѝ, но прецених, че го е отхвърляла отново и отново.
Разбрах в кой ден сърцето ѝ се е стоплило към него. Пишеше ѝ, че не виждал причина защо една млада дама да не може да е запленена от ковачеството и че се надявал, че свитъците и малката наковалня и инструменти, които ѝ изпращал, ще ѝ помогнат да следва този свой интерес. Следващото му писмо изразяваше вечна благодарност за лъжицата, която му изпратила като доказателство за новото си умение. Заявяваше, че за него тя е съкровище, и казваше, че ѝ изпраща няколко чудесни железни слитъка от Фордж, за да продължи опитите си.
След това писмата им ставаха по-чести и накрая толкова романтични, че интересът ми към тях увехна. Беше интригуващо да размишлявам, че първата група любовни писма е от Бърич, който бе отгледал моя баща и по-късно се беше оженил за майка ми, отглеждайки сестра ми все едно, че е била собственото му дете и станал баща на шест свои момчета. А първата му любов е била лейди Търпение, съпругата на моя дядо? А по-късно беше отгледал баща ми, преди да се ожени за майка ми? Заплетените клони на фамилното ми дърво ме замайваха и пленяваха. А това запленяване водеше до кражбата на още свитъци от кабинета на баща ми.
Не започнах с намерението да го шпионирам. Търсенето на добра хартия ме накара да взема десетина листа от скъпоценния материал от запасите му. Едва след като бях на безопасно в малкото си скривалище открих, че само най-горният лист е празен. Събрах ги, за да ги върна на писалището му, но очите ми се задържаха на чистия му уверен почерк и скоро се оказах въвлечена в разказа му.
Беше простичко описание на епизод в детството му. Учудих се защо го е записал. Очевидно го беше запомнил ясно; защо си беше направил труда да го запише на хартия? Едва по-късно щях да науча от собствената си мания да записвам в дневник сънищата си, че най-добрият начин да разбереш нещо е като го запишеш. Описанието му започваше с негови размишления за приятелства, които никога не са се случили или може би никога не е трябвало да се случат. След това разказваше историята си.
Епизодът, който описваше, беше простичък, но той педантично беше отбелязал, че се е случил в часа, когато слънцето все още не било изсушило росата в градините в Бъкип. Татко ми и кучето му Носльо се измъкнали от замъка, за да тръгнат по стръмната пътека, водеща надолу към град Бъкип. Бил кръшнал от работите си, за да го направи, и вече се чувствал гузен, но копнежът да се види с деца на неговата възраст и да си поиграе надвил страха от наказанието, което щял да получи за отсъствието си.
Докато напускал градините, случайно погледнал назад и видял друго момче, което седяло горе на зида и го гледало. „Бяло като яйце и крехко на вид.“ Момчето седяло с кръстосани крака, опряло лакти на коленете си и лицето си в дългопръстите си длани, докато гледало отгоре баща ми. Татко ми усетил съвсем сигурно, че момчето копнее да скочи долу и да ги последва. Подозирал, че само ако се усмихне или му кимне, то щяло да тръгне с него.
Но не го направил. Все още бил Новия в тайфата градски хлапета, с които тичал, и още неуверен как го приемат там. Да доведе друг непознат, особено толкова бледен и странен, облечен в пъстрите дрехи на шут, означавало да рискува всичко, което бил спечелил. Страхувал се, че или ще го прогонят заедно с бледото момче, или още по-лошо, че ще му се наложи да избира дали да го защити от боя, или да се включи в побоя с юмруци и крака, за да докаже, че е един от новите си приятели. Затова му обърнал гръб, забързал с кучето си и оставил бледото момче, кацнало там на зида.