Тя продължаваше да ме гледа.
— Не трябва да правиш това — казах вяло.
— Защо не? — настоя тя. — Би решило всички проблеми. Животът на всички би станал по-прост. Майка ми ще е щастлива, че разглезеният ѝ син ще я наследи без никаква сянка над правото му. Криещият ми се баща няма да се страхува, че мога някак да го разкрия. А ти няма да си имаш главоболия с някаква побъркана млада жена, нахлула в дома ти!
Пое си хрипливо дъх.
— Когато бягах към Бъкип, въпреки всичко, което ме беше сполетяло, имах надежда. Надежда, най-после! Щях да се махна от онзи мой живот в сенките. Мислех, че най-сетне ще съм в двор, с други млади хора, с музика и танци, и живот. Просто живот! А след това лорд Сенч ме взе при себе си. Каза, че съм в опасност и не мога да отида в Бъкип, но че под неговата опека, след като науча уменията на придворния убиец, е, тогава ще мога да защитя и себе си, и може би кралицата. — Гласът ѝ стана по-тънък и задавен. — Представи си! Аз, до кралицата, за да я браня! Стоя до трона! О, толкова много исках това. И се мъчех да науча всичко, на което можеше да ме научи Куивър. Онази ужасна, вмирисана жена и нейните глупави и безкрайни упражнения! Но се опитвах и се опитвах. Тя никога не беше доволна от мен. А след това умря Роно, отровен, и беше замислено за мен. И трябваше да бягам, отново да бягам. Отпратена без да знам къде, само с онзи главорез, който да ме пази. Този път, помислих си, този път вече ще ме заведат в Бъкип! Но къде ме праща лорд Сенч? Тук. Нищо лошо не съм направила, но съм тук, в това ветровито място с работници, които бухат с чуковете, и никой не се интересува от мен. Където няма никакво бъдеще, нищо хубаво и културно, нищо възбуждащо. Където не съм нищо за никого, само бреме и рушител!
Човек винаги се обляга на най-силните си дарби, щом изпадне в беда. Тъй че излъгах.
— Не си рушител, Шън. Знам какво е да чувстваш, че няма място, което да е твое или където си добре дошъл. Тъй че ще ти кажа ето какво. Колкото и чужд да ти е сега Върбов лес, можеш да го смяташ за свой дом. Няма да бъдеш изгонена оттук и докато си тук, ще правя всичко, което е по силите ми, за да те защитя. Ти не си гостенка тук, Шън. Ти си у дома си. Макар и да не те устройва в момента, можем да направим промените, които са ти нужни. Може да бъде направено хубаво за теб. Можеш да намериш утеха тук. Тук си добре дошла за толкова, колкото ти е нужно да си тук. — Поех си дъх и добавих една малка нишка от истината. — Докато си тук, смятам те за част от фамилията ми.
Тя ме погледна. Устата ѝ се раздвижи странно, сякаш не можеше да преглътне храна. После внезапно скочи от стола си и се хвърли към мен, падна на гърдите ми и захлипа. Улових я преди и двамата да сме паднали. Гласът ѝ трепереше ужасно:
— Те се опитаха да ме убият с отрова. Момченцето на готвачката си открадна сладка от блюдото ми, любимата ми малка плодова сладка, и умря с кръв и пяна от устата. Това искаха да ми направят. Да умра така. Горкият мъничък Роно, който никога нищо лошо не беше направил на никого, освен да открадне. Умря вместо мен и умря болезнено. Малкият Роно.
Тресеше се цялата. Задържах я здраво, за да не ме събори от стола.
— Не е твоя вината — казах ѝ. — И сега си в безопасност. В безопасност си.
Зачудих се дали е вярно.
— Тате!
Извърнах рязко глава. Нещо в тона на Пчеличка ми подсказа, че очаква да се засрамя от себе си. Зяпна ме, както държах Шън, и после скръсти ръце пред гърдите си.
— Шън е много разстроена! — казах ѝ, но хладният поглед, с който ме гледаше Пчеличка, ми казваше, че според нея това не оправдава нищо. След като Шън не се опита да се отдръпне от мен, успях да стана и я поставих твърдо да седне на освободения стол. — По-добре ли че чувстваш, Пчеличке? — попитах, за да подсиля лъжата си, че се е чувствала зле.
— Не — отвърна тя ледено. — Всъщност съм по-зле. Много по-зле. Не затова дойдох да те потърся. — Кривна главичка към мен и имах чувството, че изпъва лък. — Трябваше да напусна стаята си, само за няколко минути. Когато се върнах… Дойдох да ти кажа, че другият ни гост липсва.