— Липсва?
— Другия гост? — попита Шън.
— Липсва? — повтори Ридъл от прага. Изглеждаше раздърпан все едно е тичал чак от селото. Още дишаше задъхано, когато извърна очи от неодобрителния поглед на Пчеличка към зацапаното със сълзи лице на Шън и после към мен. — Съобщението, което получих, гласеше, че ранената пътничка е напуснала.
— Да. Напусна. — Чувствах се като ветропоказател, когато се завъртях от Ридъл към дъщеря си. — Всичко е наред. Не липсва, Пчеличке. Почувства се по-добре и поиска да си тръгне. Трябваше да ти кажа. — Помъчих се да ѝ предам с очи, че лъжа и че имам нужда от помощта ѝ, за да съм убедителен. Тя ме изгледа намръщено.
— Ранена пътничка? — попита Шън. — Тук е имало непозната? Откъде знаете, че не е била убийца? — Покри устата си с ръце и ни погледна с тревога. Зелените ѝ очи над сплетените пръсти бяха огромни.
— Беше просто една ранена пътничка, на която помогнахме. Няма никаква причина за тревога, Шън. — Обърнах се отново към Ридъл и направих отчаян скок към нормалното. — Тъкмо похапвахме, Ридъл. Не си ли гладен? — Единственото, което успях да постигна, бе да запазя гласа си равен. Спънат в заблуди и оплетен в лъжи. Ужасното усещане, че затъвам, бе твърде познато. Въпросът на Шън ме беше потресъл повече, отколкото исках да издам. Откъде всъщност знаех, че младата Бяла наистина е пратеник, а не някоя, която иска да навреди на мен и на хората ми? Приликата ѝ с младия Шут ме бе подвела да я внеса в дома си, без изобщо да помисля, че може да представлява опасност. А след това я бях оставил в стаята, свързана със спалнята на дъщеря ми. И сега Пчеличка казваше, че я няма. И най-вероятно беше някъде в пределите на Върбов лес.
Шън беше права. Определено бях загубил остротата си. Загубил бях практика в интригите. Умът ми заработи бясно. Пратеничката беше казала, че я гонят да я убият. Преследвачите бяха влезли във Върбов лес, пленили я бяха и я бяха отнесли? В просторната стара къща това беше напълно възможно. Видял бях раните ѝ. Струваше ми се невероятно да представлява реална опасност за когото и да било. И също толкова невероятно — просто да е решила да избяга, без да предаде съобщението си.
Тишината надвисна дълго в стаята. Погледнах Ридъл.
— Бих хапнал — каза той неуверено. Погледът му се измести от Пчеличка към Шън и след това се впи в мен. Пълно объркване.
— Чудесно. — Усмихнах се като идиот. — Само ще уведомя кухненския персонал, докато правиш компания на Шън. Чувства се малко разстроена, че е тук. Опитвах се да я уверя, че вече ще е в безопасност. И желана.
— Топло желана — каза Пчеличка тихо и язвително.
Прикрих изненадата си и добавих:
— Ще върна Пчеличка в стаята ѝ. Явно не се чувства добре. — Посегнах да хвана дъщеря си за ръка, но тя се дръпна и закрачи пред мен към коридора.
Още щом вратата се затвори зад нас, тя се обърна рязко. Дишаше задъхано и за мой ужас в сините ѝ очи бликнаха сълзи.
— Дойдох само за да ти кажа, че я няма, а какво виждам? Прегръщаш онази жена!
— Не тук. Не сега. И грешиш. Първо кухнята. — Този път успях да сграбча крехкото ѝ рамо и въпреки усилието ѝ да се издърпа от мен я поведох към кухнята. Уведомих бързо Тавия за исканията на Ридъл и напуснах също толкова бързо, повел Пчеличка.
— В стаята ти — казах тихо. — Веднага. Стой плътно до мен. И не говори, докато не влезем там.
— Има ли опасност?
— Шшт.
— А Шън?
— Ридъл е с нея. И е много по-способен, отколкото мислят хората. Ти си ми първата грижа, винаги. Тихо!
Тонът ми най-сетне я накара да замълчи и тя почти се долепи до мен, докато завивахме по коридорите и след това се изкачвахме по стълбището. Щом стигнахме до вратата на стаята ѝ, я хванах за раменете и я поставих с гръб до стената.
— Стой тука — прошепнах. — Не мърдай, освен ако не те повикам. Ако те повикам, влез тихо и веднага и застани точно зад лявата ми страна. Разбрано?
Очите ѝ бяха ококорени, устата — зяпнала. Кимна.
Открехнах леко вратата на стаята ѝ. Преди да вляза, прецених всичко, което можех да видя, леглото и гоблените, закритите с пердета прозорци, камината. Всичко изглеждаше както го бях оставил. Пристъпих вътре безшумно и проверих зад вратата, преди да направя по-щателен оглед на стаята на Пчеличка. Нямаше никаква следа от нахлуване. Непокътнатият поднос беше на стойката до леглото. Пристъпих към свързващата врата. Беше открехната. Отдръпнах се.
— Пчеличке.
След миг тя се озова до мен.
— Остави ли тази врата отворена?
Беше явно уплашена. Сви рамене и призна шепнешком: