Отново се бях върнал на мислите за Шута. Въртях се и се въртях, и накрая станах. Разпалих огъня, затъкнах одеялото по-плътно около Пчеличка и после излязох от стаята безшумно като промъкващ се убиец. Удивително колко умел бях станал в тази дарба.
Тръгнах през Върбов лес с няколко запалени свещи в ръка. Проверих свършената дотук работа в Жълтия апартамент и за пореден път се зачудих колко нагъл може да е човек, който ще дойде като отчаян гост в нечий дом и след това ще се оплаква безкрайно от подслона, който са му предложили. Но тези стаи поне трябваше да ѝ харесат. По-рано през деня в камината бяха разпалили огън от ябълково дърво и кедър, за да освежи стаята. Ароматът се бе задържал. На светлината на свещите жълтите стени грееха с топъл златист цвят. Когато освежените гоблени се върнеха до леглото и пердетата се окачаха отново, щеше да е уютно кътче за всяка млада жена. Затворих дървената врата зад себе си, успокоен, че поне това трябва да е наред утре. Днес, поправих се. Утрото бе на един прекъснат сън разстояние. След Жълтия апартамент беше Зеленият апартамент. Не можех да си спомня кога за последен път бях влизал в тези стаи. Отворих вратата и погледнах в сумрака. Покритите с чаршафи мебели лъхнаха прах. Спуснати кепенци на прозорците. Камината беше изметена и стояла студена с години. Рамката на леглото бе гола като скелет, паната и завесите — прибрани в кедров скрин до него. Въздухът беше застоял, но не видях изпражнения от гризачи. Щях да накарам слугите да го направят обитаем на другия ден. Докато Фицбдителен пристигне, стаите щяха да са достатъчно затоплени. Не беше толкова просторен като Жълтия апартамент. Имаше малък кабинет до спалнята и стаичка за слуга до него. Зачудих се дали ще му трябва слуга. Трябваше ли да му осигуря? Толкова много не знаех какво е да имаш писар. Щях да попитам Ревъл. Може би той щеше да знае. Но да, тези стаи щяха да са за Фицбдителен. Още един проблем решен.
След това бяха стаите на Пчеличка и тук намерих задача, която трябваше да изпълня. Утре трябваше да се престоря на ядосан заради паразити и да настоя постелята ѝ да бъде изгорена и стаята почистена и изтъркана. Това означаваше, че тази нощ трябваше да преместя скъпоценните вещи на Пчеличка и да ги опазя от прекалено щателното прочистване. Имаше свещи да се съберат, и подскачащия ѝ клоун, и пумпала, и други малки вещи, които смятах, че може да са ценни за нея. Взех ги и ги скрих в моята спалня, в сандъка, който се заключваше.
Без никаква друга причина, освен че не можех да спя, слязох до кухнята. Кухните във Върбов лес бяха по-малки и далеч не толкова оживени като в замъка Бъкип, но миризмите на бухнало тесто и супа в големия покрит казан, който леко къкреше в дъното на огнището, ми подействаха утешително. Отвих последния останал от предната седмица хляб и си отрязах резен, после отидох до килера за сирене. Напълних си и глинена халба ейл и седнах. Кухнята беше може би най-топлото помещение във Върбов лес. Голямата камина в ъгъла никога не изстиваше и топлината от пещта в другата стена никога не напускаше напълно помещението. Ядох и пих, и се опитах да си спомня кухните и готвачите, които бях познавал.
След това се предадох. Сгънах ръце на масата, отпуснах главата си на тях и се загледах в огъня. Защо, Шуте? Защо, след всички тези празни години? Защо не дойде лично… В опасност ли беше, както бе намекнала пратеничката? И ако беше, защо не бе изпратил карта с указания как да го намеря? Мислеше ли, че няма да отида да му помогна?
Събудих се от тупане, което вибрираше в черепа ми. Нътмег беше взела огромна топка тесто и я премесваше. Вдигаше единия край, сгъваше тестото и след това го удряше енергично с длани. Поех си дълбоко дъх и се изправих. За миг отново се почувствах като момче, гледащо предутринната дейност в голямата кухня на Бъкип. Но не — бях във Върбов лес и вместо тълпа от работници бяха само шест. Тавия се обърна, както разбъркваше сутрешната каша, погледна ме и повдигна вежда.
— Ейлът малко по-силен ли се оказа, отколкото очаквахте?
— Не можах да заспя. Слязох тук. А после май все пак съм заспал.
Тя кимна и след това почтително, но твърдо ме уведоми:
— Пречите ни.
Кимнах в отговор.
— Ще се преместя. — Станах и потиснах прозявката си. — Толкова хубаво мирише тук — казах и двете ме дариха с усмивките си.