По този начин става ясно, че само обучението на вашия убиец да убива ефикасно е недостатъчно. Трябва да се вложи способност за преценка, дисциплина и скромност, за да се създаде полезен инструмент.
Събудих се от сива светлина, нахлуваща през прозорците. Бях на дивана, където ме беше родила мама, загърната с одеяло. На обичайния стол на баща ми близо до огъня имаше друго одеяло, изрядно сгънато. Личеше, че огънят е наскоро подсилен. Лежах неподвижно и си мислех за всички неща, които бяха променили живота ми за един ден. Беше пристигнала Шън. И бледната пратеничка. Татко ми беше видял, че съм полезна, и дори интелигентна, когато му помогнах да я внесе вътре. Беше ми се доверил, че ще изпълнявам указанията му. А след това Шън го беше отвлякла с глупавите си оплаквания и бяхме изгубили шанса си с пратеничката. Когато прикрихме смъртта ѝ, бях стъписана. Но също така бях усетила, че той ме цени. Но в мига, в който Шън се беше уплашила, той ме беше оставил и ме беше забравил напълно — побягна да се оправя с истерията ѝ.
Хвърлих одеялото си на пода, надигнах се и погледнах ядосано стола на баща ми. Всеки искаше от него да се грижи за някой друг освен мен. Да се грижи за Шън и да я защити; бледното момиче искаше от него да замине да търси нечий изгубен син. Казваше ли му някой да обръща внимание на собствената си дъщеря, защото иначе няма никой друг на света, който да бди над нея? Не.
Освен може би Копривка. А тя ме мислеше за идиотче. Е, може би не идиотче и може би вината беше моя, след като никога не ѝ позволявах да разбере какво мисля, но все пак не предвещаваше добро бъдеще за мен, ако отидех да живея с нея. Или Ридъл щеше да се върне в Бъкип и да ѝ каже, че не съм толкова слабоумна, за каквато ме мисли? Ако Ридъл се върнеше в Бъкип. Той като че ли също много държеше да защитава Шън. А Шън изглеждаше изпълнена с желание да го задържи до себе си. Намръщих се при тази мисъл. Не бях сигурна защо, но бях убедена, че Ридъл е собственост на по-голямата ми сестра. В този момент Шън се превърна не само в чужда, но и във враг.
А и липсващият ми баща не беше много по-добър.
Кипнала от гняв към всички тях, отидох в спалнята си. Не бях доволна, като я заварих пълна с хора, които търкаха стените и пода. Миришеше силно на оцет. Постелята и всички завивки бяха изчезнали от леглото за слугинята и когато се запровирах между непознатите слуги открих, че раклата ми с дрехи също е почти опразнена. Зарадвах се при мисълта, че нещата ми ще се върнат изпрани и свежи, но не и от това, че ми беше останало малко за избор. Не ми хареса и начинът, по който четирите новонаети жени и набитият мъж, който им помагаше с по-тежкото вдигане при чистенето, ме зяпнаха. Те бяха натрапниците тук, не аз!
Но ме зяпнаха и никой не предложи да ми помогне, докато се борех с тежкия капак на раклата. Задоволих се, като награбих каквото ми падна подръка. Взех дрехите с мен и се върнах в уютната стая на мама, за да съблека нощния си халат и да се преоблека.
Преоблякох се припряно, клекнала зад параваните в ъгъла. Туниката беше от лятото и вече ми беше малко къса, всъщност доста по-къса, отколкото мама щеше да ми позволи да нося. Гамашите бяха торбести на коленете и отзад. Огледах се в парченцата отразяващо стъкло, вградени в абажура на лампата. Остриганата ми коса стърчеше като стърнище в ожънато поле. Приличах повече на ратайче, отколкото приличаха ратайчетата ни. Вдишах дълбоко и отказах да мисля за изящните рокли на Шън, за гребените ѝ за косата ѝ, за пръстените и шаловете.
Новият ми червен нощен халат беше на пода. Вдигнах го и го тръснах. Събрах го в ръцете си и го помирисах. Мирисът на майка ми беше отслабнал, но още го имаше. Лично щях да го изпера и напарфюмирам с една от розовите ѝ торбички. Тръгнах да намеря баща ми.
Намерих го с Шън и Ридъл на закуска в трапезарията. Изненадах се, като видях масата подредена толкова официално. Имаше покрити блюда и два чайника на масата. Чакаше ме място за сядане, нагласено за мен. Зачудих се дали ще е така всеки ден, след като Шън вече живее с нас. Бяха почти приключили с яденето. Влязох в стаята тихо и се шмугнах на празното място.
Шън говореше някакви глупости за опазване от призраци с чаши зелен чай. Оставих я да довърши, но преди баща ми да е успял да отвори уста, му подхвърлих:
— Закусвал си без мен.
Беше ме наранило толкова дълбоко, че не се опитах да го скрия. Беше малък ритуал, който споделяхме, откакто бяхме останали сами след смъртта на мама. Каквото и да се беше случило, сутринта той ме събуждаше и закусвахме заедно.