Това ме удовлетвори и реших засега да не задавам повече въпроси. Насочих вниманието си към храната и заслушах какво си говорят Ридъл и баща ми. Шън ги прекъсваше с въпроси, свързани само с нея. Работниците щяха да се върнат към обед и да продължат обновяването на имението. Шън се надяваше, че нямало да тропат много — не обичала шум. Татко ми беше уведомил Ревъл, че трябва да подготви стаите за Фицбдителен. Шън попита кои стаи ще му дадат. Изникна темата за дървениците и Шън се ужаси и настоя да ѝ се дадат съвсем нови постеля и завивки. Баща ми я увери, че новите завивки ще са част от обновяването на Жълтия апартамент. Тя попита трябва ли Жълтия апартамент непременно да остане жълт, защото много по-предпочитала бледомораво или лавандулово.
Това ме накара да вдигна очи. Видях как баща ми и Ридъл се спогледаха втрещени. Баща ми смръщи чело и каза:
— Жълтия апартамент винаги е бил Жълтия апартамент.
Това обясняваше всичко.
— Има Морав апартамент в другия край на онова крило, ако си спомням добре — вметна Ридъл.
— Доста далече ще е от останалата част на домакинството, но ако го искаш… — почна баща ми.
Помъчих се да прикрия усмивката си. Дояждах изстиващата каша, когато Шън възрази:
— Но гледката от онези прозорци наистина ми харесва. Не може ли просто да се боядисат стените на стаите ми и да се подменят паната с по-успокояващ цвят? Само защото винаги е бил Жълтият апартамент не означава, че трябва да остане такъв.
— Но… той е Жълтия апартамент…
Баща ми явно бе изумен от неспособността на Шън да проумее това, докато тя му набиваше в главата да разбере, че жълтото може да се пребоядиса в бледомораво. Докато бяха разсеяни, се измъкнах от масата. Мисля, че татко ми и Ридъл съвсем периферно забелязаха, че се махам. Но никой от двамата не ме спря.
Спалнята ми беше толкова гола, че можеше да си я боядисам в какъвто си ща цвят и да не се притеснявам за мебели, пана или черги. Нещо, предназначено да убива дървеници и разни други гадинки, тлееше в камината и изпускаше гъст дим. Дървените рамки на леглата бяха останали. Раклите ми за дрехи бяха изнесени в коридора. Отворих ги и зарових за по-топло облекло, преди да изляза навън.
Дъждът беше спрял и духаше вятър, топъл за това време на годината. Първо отидох до мястото, където с баща ми бяхме запалили големия огън. Беше изгорял напълно: само бяла пепел имаше в центъра на кръг от полуизгорели пръчки и клони. Взех една пръчка и разбърках бялата пепел. Под нея черни въглени отвориха червени искрящи очи към мен, щом ги събудих. Не видях парчета от кости, нито закръгленото от череп, които бях очаквала да намеря. Зачудих се дали баща ми е идвал тук преди мен, на разсъмване. Сритах краищата на клоните към центъра и зачаках. Започна да се вдига тънка струя дим и по едно време огънят се разпали отново. Стоях, гледах го как гори и си спомних всичко, което беше казала странната ни гостенка, и се зачудих дали татко ми ще действа според казаното, или ще го забрави, след като нея вече я нямаше. Имало значи предсказание за неочакван син. И някой, някога, бе повярвал, че баща ми изпълнявал това предсказание. Явно все още не знаех пълната му история. Зачудих се дали мога да си позволя повечко дързост, да открадна писанията му и да ги прочета, докато той е затънал в грижи по ремонтите на Върбов лес. Реших, че трябва да го направя.
На връщане към къщата минах покрай кошарите за овце. На една покрита с лишеи скала в средата на окосеното пасище мършаво черно коте стоеше изгърбено и гледаше в по-гъстата трева. Имаше две бели лапички, доколкото можех да видя, и беше с извита опашка. Беше излязло на лов. Спрях и го загледах мълчаливо. Видях как мускулите му се напрегнаха, а след това, като стрела, пусната от лък, то се хвърли върху нещо в тревата. Удари го силно с двете си предни лапи и после заби напред с глава, за да убие жертвата си с бърза захапка. След това ме погледна и изведнъж разбрах, че е усещало вниманието ми през цялото време. Тъмносива мишка висеше отпусната в челюстите му.
— Знам къде има много мишки, затлъстели от сирене и наденици — казах му.
То ме погледна мълчаливо, сякаш обмисляше думите ми, а след това се обърна и побягна с плячката си. Наистина беше пораснало бързо.
С котките е така. Научи ли се котарак да ловува, може сам да вземе каквото му трябва. Тогава животът си е негов.
Мисълта дойде в ума ми толкова ясно, че почти повярвах, че е моя.
— Трябва ми ловец като теб! — извиках след него. То не спря.
Погледах след него и си помислих, че моите нужди не означават много за никого, освен за мен самата. Каквото ми беше нужно, трябваше да си го придобия сама.