Разбира се.
— Разбира се, Ревъл. Освежете класната стая и стаите за писаря и ми направи списък на други по-сериозни ремонти, които може да се наложат. А, да. И списък на децата, които биха желали да се научат на четмо и писмо.
В очите на Ревъл се таеше решимостта на мъченик.
— Има ли още нещо, сър?
Предадох се.
— Това е всичко, за което мога да се сетя засега. Ако ти хрумне още нещо, поднеси го на вниманието ми.
— Разбира се, сър — съгласи се той и почти успях да чуя мисълта му: „Това трябваше да се направи много отдавна.“
Вечерта, когато работниците си заминаха и Пчеличка отново спеше в стаята за шиене на Моли, потърсих с Умението по-голямата си дъщеря. Готвех се да си лягам, отзова се Копривка на питащото ми докосване.
Не съобразих, че е късно, извиних се. Исках да те уведомя за последните си обновления във Върбов лес. Смятам, че са нужни, както и Ревъл, но се боя, че ще изядат резервите, които бях заделил от прихода.
Усетих въздишката ѝ. Ох, престани с формалностите. Ти не си управителят, който ми докладва. И двамата знаем, че по всякакво право Върбов лес би трябвало да е твой. Настояването ти, че имението е мое и че трябва да оправдаваш всяко свое действие, ми дотяга.
Но то е твое наследство…
И наранява чувствата ми. Наистина ли смяташ, че бих възразила на това, което може да направиш там, за да е добре за Пчеличка? Или за теб? Знам, че не мислиш, че съм егоистична. Така че престани, моля те. Прави каквото трябва да се прави, та имението да се поддържа в добро състояние, и харчи приходите от земите както трябва да се харчат. Или както би искал да се харчат. Пауза. Знаеш ли, че Фицбдителен скоро ще тръгне към вас?
Уведомиха ме, да. Опитах се да скрия от нея резервите си по тази договорка.
Ами, не смятам, че вече може да пътува. Настоях Сенч да го подържи на скрито известно време. Като пристигне, трябва да имаш лечител, който да се погрижи за него. Инатлив младок е, ще настоява, че е съвсем добре. Така че бъди настойчив. Пребиха го лошо, много лошо. Смятам, че Сенч най-сетне ще го отпрати с надеждата да го опази. Трябваше да го прати при теб преди години. Казвала съм му го многократно. Трябваше да постави интересите на момчето над склонността си да го задържи близо до себе си.
Ще се постарая да се погрижат добре за него. Мислех да го сложа в Зеления апартамент, но после Ревъл ми каза, че Търпение е направила класна стая в Източното крило и до нея има стаи за живеене на учителя.
Нима? О, да, спомням си я. Много са занемарени, нали? Но би трябвало да устроят Лант добре. Той обича уединението. И като че ли още повече стана такъв след побоя.
„Физическото насилие обикновено го причинява на човек“, помислих си. Не беше нещо, което да споделя с Копривка. Но добре си спомнях какво ми бяха причинили изтезанията на Славен и колко затворен в себе си беше Шутът след жестоките домогвания на Бледата жена. Живеем в телата си. Едно покушение над тази външна крепост на ума оставя белези, които може да не си личат, но никога не се изцеряват. Щях да му дам уединение. А ако решеше да говори, думите му щяха да останат съхранени при мен.
Още ли си буден? Копривка беше ядосана, че може да наруша отдиха ѝ, а след това да задремя.
Да. Просто размислях как ще устроя Фицбдителен.
Отнасяй се внимателно с него.
Държиш на него, нали? Отново имах впечатлението, че е по-важен, отколкото ме беше осведомил Сенч.
Да. Отнасяй се добре с него и го накарай да се почувства добре дошъл. Каквото и да беше, Копривка също нямаше да го издаде на мен. Сега ще спя, уведоми ме тя. Не всички сме нощни вълци, Том. Някои от нас предпочитат да спят.
Лека нощ тогава, скъпа.
Лека нощ.
И си отиде. Стопи се от ума ми като ухание, издухано от стая от капризен лъх.
Не беше единствената ми дъщеря, ловка в това да ме избягва. През следващите няколко дни Пчеличка винаги успяваше да напусне стаята тъкмо преди да вляза. Виждах я на храна, но беше станала отново мълчалива, докато Шън бърбореше като кокошка, която току-що е снесла яйце и иска целият кокошарник да знае за това. След много колебание беше избрала за свое обиталище Моравия апартамент и го наричаше „Лавандуловите покои“. Но дори да бях помислил, че това ще ми даде отдих от постоянните ѝ претенции и оплаквания, тази идея скоро ми беше избита от главата. Тя реши, че десенът на пердетата бил „твърде досаден“ и че спалните гоблени били избелели. Огледалото се оказа „неравно и прекалено малко, за да върши работа“. Свещниците не минаваха: искаше лампи за тоалетната си маса. Не смеех да я прехвърля директно на Ревъл, защото се боях, че той не само ще отстъпи пред исканията ѝ, но и ще ги допълни. Сериозното лице на Ридъл и весело искрящите му очи ме убедиха, че напълно е заслужил компромиса ми, който се изразяваше в това да го пратя — с Шън и кредитно писмо — до големия пазар в Езерен край, пътуване, в което щеше да им се наложи да преспят в тамошния хан и това да ми даде поне една вечер мир. Веднага щом чу за поръчката им, Ревъл ми даде списък с необходими вещи, толкова голям, че се разпоредих да ги придружи фургон. Тавия беше следващата — оплака се от нащърбени чинии и изтъркани ножове. Списъкът ѝ беше добавен, а след това и аз се сетих за няколко свои неща, които трябваше да се подменят. Най-сетне тръгнаха с два фургона. Ридъл вече не се усмихваше. Аз — да. Прецених, че добавените списъци ми дават поне още един ден, а може би и два, преди да се върнат.