Сигурност дойде във Върбов лес с моя подопечен. Тази лейди Шън е може би най-неприятната задача, която лорд Сенч ми е възлагал. Всеки ден изпитвам благодарност за това, че ти нямаш нищо общо с нея. Пчеличка е, както ти ме предупреди, странно малко момиче.
Не виждам никакви признаци баща ѝ да я пренебрегва. Всъщност те изглеждат изключително близки и (зацапано място). Ще наблюдавам, както ти обещах, и ще отговарям искрено какво мисля, че… (заличено от петно). Бих могъл да ти пиша толкова много, скъпа, но има малко място, та този гълъб да отнесе думите ми. А всъщност ти вече ще знаеш много от това, което бих казал.
Постоянното мрънкане на Шън да се променят разни неща в апартамента ѝ ангажираха и баща ми, и Ридъл. Обещаните ми уроци по езда не се реализираха. Когато се върнах от разходката си онази сутрин, Ридъл беше откарал лейди Шън до града в една двуколка, за да може да види какви платове има на пазара и да купи нови одеяла. Малко утешение беше за мен, че двуколката друсаше и подскачаше и че тя щеше да е разочарована от това, което щеше да намери. Беше успяла да отмъкне Ридъл и да го задържи за себе си. Усетих, че изпитвам ревност от това, не заради мен самата, а заради сестра ми. Знаех, че по някакъв начин Ридъл принадлежи на Копривка, и не ми харесваше да виждам, че Шън свободно разполага с времето му. И да помнеше някой, че ми бяха обещани уроци по езда, никой не го спомена. А когато Ридъл и Шън се върнаха, бяха пратени почти моментално на много по-голямо пътуване, за да купят толкова много неща, че баща ми прати с тях два фургона. Никой не помисли дори да ме попита дали искам да замина с тях или дали има нещо, което може да искам да ми се купи.
Следващите дни бяха пълни с шум и безредие. Пристигнаха още работници. Тежки фургони, теглени от огромни коне, идваха и заминаваха. Мъже разтоварваха греди и камък и ги носеха из къщата. В една стена беше намерено гнило и това, което бе започнало като прост ремонт, се превръщаше в нещо съвсем друго. Чукането и стърженето на триони, тъпченето на работници и виковете им сякаш изпълваха всяко кътче на къщата. Бях обещала на баща ми, че ще се старая да не им се пречкам, и го правех. Продължавах да спя в дневната на майка. Раклите ми с дрехи бяха преместени и изпраните ми дрехи бяха подредени в тях. Изглеждаха много по-малко, отколкото бяха някога. Ревъл вероятно бе решил да изгори някои.
Аз пък реших да отида в конюшните сама. Не беше зона, която познавах добре. Малкият ми ръст винаги беше означавал, че имам пропорционално по-голям страх от големи животни. Дори овчарските кучета ми изглеждаха големи, а под много от конете можех да мина, без дори да си навеждам главата. Въпреки това не само стигнах дотам, но и намерих кобилата, която баща ми бе избрал за мен преди толкова време. Беше, както той беше казал, пъстро сива, с едно бяло копито. Намерих столче и го домъкнах до яслата ѝ, покатерих се и седнах на оградата на яслата ѝ, за да я погледам. Никакъв свян нямаше в нея; дойде веднага и подуши обувката ми, а после опря муцуна в туниката ми. Протегнах ръка и тя започна да ми ближе дланта. Седях спокойно и ѝ го позволих, защото това държеше главата ѝ неподвижна и ми даваше възможност да я огледам по-внимателно.
А после чух:
— Ей, мис, не бива да ѝ позволявате да прави това. Тя просто ближе солта по кожата ви. И може да я научите да хапе така.
— Не, няма да хапе — заявих аз, макар да нямах представа дали е вярно.
Момчето, което ме гледаше отдолу, беше само с няколко години по-голямо от мен. По-скоро ми беше приятно да го гледам отвисоко. Ризата му беше избеляла от много пранета. Носът и бузите му бяха зачервени от вятъра и студа, а ръцете му, отпуснати на оградата на яслата, бяха загрубели от труд. Имаше дълъг прав нос, а зъбите му изглеждаха твърде големи за устата му. Тъмните му очи се бяха присвили заради непокорството ми. Дръпнах ръката си от езика на кобилата.
— Тя е моя — казах в опит да се оправдая и ми стана неприятно от начина, по който прозвучаха думите. Лицето му стана още по-мрачно.
— Да, знам. Вие сте лейди Пчеличка, нали?
На свой ред присвих очи.
— Да, аз съм. А ти?
Той ме изгледа предпазливо.
— Аз съм Нас. Аз съм конярят на Пъструша.
— Пъструша — повторих. Дори не бях чувала името на кобилата си. Защо ли се почувствах засрамена?
— Да. Глупаво име, нали?
Кимнах.
— Би могло да е името на всеки пъстър кон. Кой я нарече така?
Той сви рамене.
— Никой. — Почеса се по главата и стръкче слама падна на рамото му. Той дори не забеляза. — Дойде без име и просто я наричахме пъстрата, а после стана Пъструша.