За да помисля за това, отидох до скривалището си. Исках да съм сама и да мисля, и да проверя най-ценното си притежание. Вече не влизах през кабинета на баща ми, а през тайната врата в килера. Все още ме беше страх от плъхове, но поне тропането и шумът като че ли ги бяха прогонили. Всеки ден изяждах закуската си и след това се измъквах при първа възможност, за да се упражнявам с наметалото.
Бързо бях открила ограниченията му. Не можех да го облека и да ходя невидима по коридорите. На наметалото му трябваше време, докато уподоби цветовете и сенките на мястото, където се намираше. Внимавах с опитите си, защото се боях, че ако го изтърва с пеперудената страна надолу, никога няма да го намеря. Тъй че го изпробвах насаме, като например завивах пън сред дърветата, загръщах с него статуя в оранжерията на Търпение или дори го просвах на пода на стаята на майка ми. Пънът се превърна в плоско петно мъх. Можех да го напипам, но не можех да убедя очите си, че е там. Статуята също изчезна, а после наметалото уподоби съвършено шарката на килима, върху който го бях изпънала. Сгънато, се превръщаше наистина в много малко пакетче, което можех да пъхна под колана си и да го нося с мен. Днес, със скритото така наметало, отидох в брезовата горичка край алеята за впрягове към главната порта. Качих се на една бреза и си намерих удобен клон с изглед към алеята.
Загърнах се с наметалото, така че само едното ми око да наднича навън, и бях сигурна, че никой няма да ме открие. От мястото си можех да наблюдавам идванията и заминаванията на впряговете със стока. Не го правех за първи път. Наметалото беше изненадващо топло, като се има предвид колко тънко беше. Което означаваше, че не ми се налагаше да навличам дебели дрехи. Всеки път, щом видех пристигащи, за които исках да науча повече, можех бързо да се смъкна от скривалището си, да се шмугна в къщата, да скрия наметалото и бързо да се появя облечена все едно изобщо не съм излизала от нея.
Та онзи следобед видях да идва един навъсен млад мъж на лъскав черен кон. Водеше муле с два коша с багаж. Беше облечен топло и носеше черни ботуши до коленете. Вълнените му гамаши бяха тъмнозелени. Подхождаха на наметалото му, тежко и обшито с вълча козина. Черната му коса не беше стегната на воинска опашка, а падаше до раменете му на естествени къдрици. Носеше две сребърни обици на едното си ухо, а на другото му се люшкаше искрящ червен камък. Мина толкова близо под мен, че можех да го помириша — по-точно благоуханието, с което се бе напръскал. Теменуги. Никога не бях мислила, че мъж може да мирише на теменуги. От финото му облекло бързо заключих, че това трябва да е наставникът ми. Загледах го отгоре, като се мъчех да примиря бебешкия си спомен за опасност от едно момче с мъжа, когото виждах сега. Зачудих се какво ли го е сполетяло по време на пътуването му, защото очите му плуваха в тъмни кръгове, а лицето му беше подпухнало, мораво и зелено от едната страна.
И въпреки насиненото си подуто лице беше най-чаровният мъж, когото бях виждала. Раменете му бяха широки и гърбът изправен. Синините не можеха да скрият правия нос и здравите челюсти.
Гледах след него, докато стигна до вратата — с много скована стойка. Инстинктите се бореха в мен. Бях се подготвила да се страхувам от него и да го мразя. Сега обаче не бях сигурна какво да мисля за него. Не притича слуга да хване юздите на коня му, нито пък той извика някой да излезе да го посрещне. Смъкна се сковано от седлото, изпъшка от болка и опря главата си на седлото, за да си поеме дъх. Когато се изправи, постоя малко: галеше коня си по шията и се оглеждаше. Реших, че изпитва страх. Не беше дошъл като наставник на някакво момиче, а като човек, прогонен от един живот в друг. Зачудих се дали идва тук по своя воля. Спомних си нещо, което бях прочела в писанията на баща си.
— Сенч, стар паяко — прошепнах и се стъписах, когато мъжът трепна и погледна към мен. Седях много неподвижно, присвила крака до тялото си, и надничах през малката цепка в убежището на наметалото си. Погледът му мина право покрай мен. Все пак затаих дъх и останах неподвижна. Той се обърна и погледна към вратата на къщата. Все още се колебаеше.
Един слуга все пак се появи и каза учтиво:
— На вашите услуги, сър?
Фицбдителен все още имаше момчешки глас.
— Аз съм новият писар — каза той колебливо, сякаш не можеше да повярва на себе си. — Наставникът на лейди Пчеличка.
— Разбира се. Очаквахме ви. Заповядайте, влезте. Ще повикам момче да вземе коня ви и мулето и да се погрижи нещата ви да се занесат в стаята ви.