Слугата се отдръпна встрани и му махна към отворената врата. С предпазливото достойнство на човек, който изпитва болка, но не иска да я издаде, наставникът ми се заизкачва внимателно по стъпалата.
Вратата се затвори зад него. Аз не помръдвах. Имах чувството, че в живота ми се е случило нещо значимо. Смътно осъзнавах, че трябва да побързам да вляза и да се преоблека представително. Баща ми сигурно скоро щеше да ме повика, за да се запозная с новия си учител.
Обзе ме безпокойство. Страхувах ли се? Нетърпелива ли бях да се срещна с него? Този човек вероятно щеше да е част от живота ми за много години.
Освен ако не ме убиеше.
Когато здравият разум надделя, слязох, сгънах грижливо наметалото, пъхнах го под туниката си и затичах към слугинския вход. Минах на пръсти покрай кухненската врата и после забързах по коридора. Стигнах до килера и се шмугнах вътре.
Някой ме чакаше там. Замръзнах и се взрях.
Мишките! Клечеше по средата на килера, увил опашка около разноцветните си лапи.
— Как разбра да дойдеш тук? — прошепнах му.
Той ме изгледа; в зеления му поглед затанцуваха мишки.
— Насам — казах му. Смъкнах се на колене и пропълзях зад струпаните бурета с риба. Той ме последва. Когато се обърнах да затворя пролуката към тайния коридор, той скочи и изхвърча навън. — Не. Ела вътре — казах му. Той се подчини. Посегнах да затворя вратата, но той отново изхвърча навън. — Не мога да я оставя отворена.
Той клекна и се вторачи в мен с упорито търпение. Зачаках. Но той можеше да си седи там до безкрайност. Накрая казах:
— Само този първи път ще я оставя малко по-широко отворена. Докато ми се довериш. Запълзях назад, той ме последва, и оставих вратата отворена. Рядко я затварях докрай, тъй като така и не бях открила как да я отварям откъм страната на килера. Докато се отдръпвах бавно от нея, по-скоро усещах, отколкото виждах, че идва след мен.
Колкото ѝ да ми се искаше мишките и плъховете да бъдат прогонени от владението ми, щеше ми се да не беше дошъл точно днес. Имах си работа.
Черно-бялата ми сянка тръгна упорито подир мен, докато се провирах през лабиринта между стените. Вървях пипнешком и по спомен вече, а той, изглежда, нямаше никакви угризения да ме следва като призрак в тъмното.
Когато стигнах в бърлогата си, сложих наметалото на скришното му място. Бях увила сухари в една купа на лавицата си. Извадих ги от купата и я напълних с вода от запушената бутилка, която държах там.
— Ето ти вода — казах му. — Каквото и да правиш, не трябва да мяукаш, нито да вдигаш много шум. И съм оставила вратата на килера открехната, тъй че ако поискаш да излезеш навън, ще можеш да го направиш. Но внимавай готвачката или някои от момичетата в кухнята да не те хванат в килера за месо. Ще те напердашат с метлата!
Беше толкова неподвижен, че се зачудих дали е дошъл с мен чак дотук. После усетих как ме бута с глава по крака и след това се усука около пищяла ми. Наведох се и го погалих. Беше мършав дворен котарак, още непорасъл, кльощав и длъгнест. Обърна се и изведнъж опря оголените си зъби в дланта ми.
— Ще ти донеса и риба и месо — обещах му. — За да не ти омръзне да ядеш само мишки.
Той пак ме бутна с глава по ръката, съгласен с предложението. Изведнъж почувствах, че ме е почел някак си. Стоях наведена в тъмното и мислех.
— Трябва ти име — казах му.
Едва ли.
Кимнах мълчаливо, разбрала, че ако реши, че иска да му дам име, ще ми каже. Той много внимателно вдигна лапа и я сложи на коляното ми. Все едно бях дърво, което може да не е достатъчно здраво, за да се покатери по него. Но се покатери и клекна в скута ми. Седях съвсем неподвижно. Той сложи предните си лапи на гърдите ми и след това подуши лицето ми, особено устата. Сметнах, че е неучтиво, но останах неподвижна. След няколко дразнещи мига той легна, сви се на кълбо и замърка. Вероятно заспа.
23.
Наставникът
Първия път, когато срещнах Сенч Звездопад, бях още момче. Посред нощ се събудих от светлина, блеснала в лицето ми, и видях пъпчивото лице на старец с покрит с паяжина сив халат, застанал над леглото ми. В ъгъла на спалнята ми зееше тайна врата, тъмна и плашеща. От рамката висяха паяжини. Всичко това толкова приличаше на кошмар, че известно време само зяпах. Но когато старецът ми заповяда да стана и да го последвам, го направих.
Понякога си мисля за най-значимите срещи в живота си. Първата среща с Искрен. После Бърич. Откриването, че Шутът не е някакъв досаден дворцов смешник, както бях мислил, а има остър ум и е обладан от дълбоката страст да влияе на политиката на замък Бъкип. Има моменти, които променят посоката на живота на човек, и често не осъзнаваме колко значими може да са такива първоначални срещи, докато не минат години.