Стоях съвършено неподвижно и се чудех дали знае, че съм в скривалището си. Баща ми беше влязъл в бърлогата си и сега гледаше към шпионката ми. Но той знаеше къде е, тъй че, разбира се, ако подозираше, че съм в скривалището, трябваше да гледа точно натам. Зачаках. Ако се обърнеше и се отдалечеше, щеше да означава, че не знае.
Заговори с небрежен тон.
— Пчеличке, търсих те. Ако ще изчезваш привидно от имението, най-добре ще е да ме уведомиш. Моля те, излез. Трябва да обсъдя нещо с теб.
Седях неподвижно. Котаракът спеше срещу мен.
— Хайде, Пчеличке — каза той. Обърна се, затвори вратата на кабинета и подхвърли: — Когато дръпна панела, гледай да стоиш до него и да си готова да излезеш.
Беше сериозен.
Оставих спящия котарак и забързах по тесния шпионски проход. Когато татко отвори вратата, пристъпих навън и изтупах паяжините.
— Да се срещна с наставника ми ли казваш?
Баща ми ме огледа от глава до пети.
— Не. Но дойдох да поговоря с теб за него. Пристигнал е, но не е в най-добро здраве. Мисля, че ще минат няколко дни, преди да е готов да те учи.
— Нямам нищо против — казах кротко.
Облекчението, което изпитах, проясни смесените ми чувства. Беше възбуждащо да шпионирам младия мъж, когато бе пристигнал; беше ми дало самочувствието, че имам малко повече контрол над ситуацията, да знам, че съм го видяла преди той да ме е видял. Но открих, че ми трябва време, докато свикна с идеята за наставник. Докато не научех повече за този човек, щях да го отбягвам колкото можех.
Баща ми ме изгледа преценяващо. След това ме попита:
— Страх ли те е да се запознаеш с учителя си?
Исках да го попитам как го е разбрал. Но предпочетох да задам друг въпрос:
— Мислиш ли, че е дошъл да ме убие?
За миг лицето на баща ми се напрегна. Но той се овладя много бързо, изгледа ме и попита:
— Това пък откъде го измисли?
Как можех да отговоря? Доближих се толкова до истината, колкото можех, без да го накарам да си помисли, че се държа странно.
— Сънувах, че идва да ме убие. Че е изпратен да ме убие, преди много време, но ти си го спрял. И че сега може би идва, за да се опита отново.
Отново мълчание. Баща ми задържаше Умението си толкова здраво, че го усещах празен почти колкото готвачката Нътмег. Бях намерила свитък за това и го бях прочела. Вече знаех, че точно така се нарича. Сдържането на Умението му и пазенето на стените му вдигнати означаваше, че усещах, че мога да дишам, когато е в стаята. И също така означаваше, че се опитва да скрие нещо от мен.
— Изпратен е от сестра ти. И от лорд Сенч. За да те учи. Смяташ ли, че те биха пратили някой, за да те убие?
— Копривка може да го е пратила, без да е знаела, че е убиец.
Премълчах какво мислех, че би могъл да направи лорд Сенч.
Той седна тежко на стола зад писалището си.
— Пчеличке, защо някой би искал да те убие?
Вдигнах очи към меча, висящ на стената над главата му. Може би една истина, казана от мен, щеше да ми спечели истина от него.
— За това, че съм от Пророците — казах бавно. — Момиче, което не им трябва. Или не го искат.
Баща ми извърна очи от мен. После се обърна бавно в стола си и също погледна меча. Вслушах се в по-далечни звуци в къщата. Някой удряше с чук. Врата се отвори и затвори.
— Не мислех, че ще обсъждаме това толкова скоро. — Забарабани с пръсти по ръба на писалището и след това отново ме погледна. Беше толкова тъжен. Толкова гузен, че е направил това част от живота ми. — Колко знаеш? — попита ме тихо.
Приближих се до писалището и отпуснах пръсти на ръба от моята страна.
— Знам кой си. Чий син си. И че съм твоя дъщеря.
Той затвори за миг очи и въздъхна. После, без да ги отваря, ме попита:
— Кой ти каза? Не майка ти.
— Да. Не майка ми. Сама го сглобих. От различни късчета. Всъщност вие не го криехте от мен. Когато бях малка, преди да говорех много, с мама често говорехте над главата ми, за много неща. Истории за Търпение. Колко много искала дете и защо е поискала вие да получите Върбов лес. Навсякъде в имението има късчета от историята на фамилията ми. Портретът на дядо ми е на стената на горния етаж.