Пръстите му се задвижиха по-бавно по писалището. Очите му се извърнаха покрай мен и той се загледа напрегнато в панела на вратата. Разбрах, че трябва да го сглобя заради него.
— Майка понякога те наричаше Фиц. И Копривка също. Приличаш на Рицарин. А и старият портрет на крал Умен и първата му кралица. Моята прабаба. Предполагам, че са го пратили тук, когато се е оженил за кралица Желана и тя не е искала да ѝ се напомня за първата му жена. Аз приличам на кралица Постоянство, мисля. Малко.
— Нима? — каза го едва-едва, думата излезе като дъх.
— Мисля, че да. Носът ми.
— Ела тук — каза той и когато отидох при него, ме вдигна и ме сложи в скута си. Беше хубаво. Почти все едно да седиш на стол. Прегърна ме и ме притисна към себе си. Беше толкова странно — да се чувствам отделена и в същото време толкова близо до него. Като майка, осъзнах внезапно. Тя би могла да ме държи така близо до себе си. Отпуснах глава на рамото на баща ми. Усещах ръката му около мен, здрава и мускулеста ръка, която можеше да ме защити. Той заговори в ухото ми.
— С каквото и име да ни наричат, ти винаги ще си моя. И аз съм твой, Пчеличке. И винаги ще правя всичко, което е по силите ми, за да те защитя. Разбираш ли?
Кимнах.
— Винаги ще имам нужда от теб. Винаги ще искам да си част от живота ми. Разбираш ли това?
Кимнах отново.
— Значи, този писар, който дойде при нас. Фицбдителен. Сенч го праща при нас, защото той също има нужда от закрилата ми. Той е незаконно дете. Като мен. За разлика от теб, неговото семейство иска да се отърве от него. Те нямат нужда от него, нито го искат. Тъй че, за да го опази, Сенч го изпраща тук.
— Като Шън — подхвърлих тихо.
Вслушах се в ударите на сърцето на татко ми.
— И това си го разбрала, така ли? Да. Точно като Шън. Но за разлика от Шън, той е имал малко обучение като, ами, като защитник, и като учител също. Сенч смяташе, че би могъл да е твой охранител и учител също така. И Копривка се съгласи с него.
— И е незаконен?
— Да. Затова името му има Фиц в началото. Баща му го е признал.
— Но баща му не го защитава?
— Не. Не може или не иска, не знам. Предполагам, че е все едно. Жената на баща му и братята му не го обичат и не го искат. Понякога стават такива неща в някои семейства. Но не в нашето семейство. И Фицбдителен не е опасност за теб. Особено сега.
— Сега?
— Пребили са го лошо. Хора, пратени от собственото му семейство. Вероятно от мащехата му. Идва тук, за да не могат да го намерят и да го убият. Ще му дам време да се възстанови достатъчно, за да може да те учи.
— Разбирам. Значи засега съм в безопасност.
— Пчеличке. Ти си в безопасност винаги, докато съм тук. Той не идва, за да те убие, а за да помогне за безопасността ти. И да те учи. Копривка го познава и казва добри неща за него. Ридъл също.
След това замълча. Седях в скута му, отпусната на топлата му гръд, и слушах как диша. Усещах в него дълбоко и разсъдливо спокойствие. Мислех, че ще ме попита колко още знам или как съм го открила, но той не го направи. Имах много странното чувство, че знае. Бях толкова внимателна с взимането на листовете му. Винаги се стараех да ги поставям обратно точно както ги бях намерила. Беше ли забелязал, че нещо липсва? Не можех да го попитам, без да призная какво правя. И изведнъж се почувствах малко засрамена от това как го бях шпионирала. Беше ли лъжене това, че го шпионирам и се преструвам, че не зная разни неща? Труден въпрос. Започнах да се чувствам почти сънена, докато седях така. Може би защото наистина се чувствах сигурно. Защитена.
Изведнъж той въздъхна леко и ме пусна да стъпя на пода. Огледа ме отново от глава до пети.
— Бях те занемарил — каза тихо.
— Какво?
— Виж се. Не изглеждаш много по-добре от една малка парцалана. Надраснала си дрехите си, докато не гледах. И кога за последен път си се ресала?
Опипах косата си. Беше твърде къса, за да легне гладко, и твърде дълга, за да е спретната.
— Май вчера — излъгах.
Той не ме укори.
— Не е само косата и дрехите ти, Пчеличке. Всичко в теб. Не може да съм толкова сляп. Трябва да се справяш по-добре, малката ми. — Въздъхна пак. — И двамата трябва да се справяме по-добре.
Не можех да схвана какво казва, но въпреки това знаех, че говори повече на себе си.
— Ще се реша всеки ден — обещах му. Скрих ръцете си зад гърба: знаех, че не са особено чисти.
— Добре — каза той. — Добре.
Гледаше ме, но не ме виждаше.
— Ще ида да се среша веднага — предложих.
Той кимна и този път очите му се съсредоточиха върху мен.
— А аз ще почна да правя каквото трябва да правя.
Отидох в дневната на майка ми. Все още не се бях преместила в стаята си. В един малък скрин държах няколко подбрани дрехи и лични вещи. Намерих четката си и пригладих косата си, а после с вода от каната избърсах лицето си и почистих ръцете си. Намерих чисти гамаши и изпрана туника. А когато слязох за вечеря, на масата бяхме само баща ми и аз. Беше най-хубавата вечер от много време.