Бях замръзнала и сърцето ми беше изстинало, докато слушах думите му. Мисля, че той погрешно го взе за пламенен интерес, вместо за сърдечно желание да не слушам повече, и продължи:
— Така е. Някои говорят така. Например онази нощ, когато половината персонал беше вдигнат до съмване, защото онази врещеше за призраци, а след това Ревъл им се изсипа като лавина на другата сутрин, побеснял от гняв и срам, че имало бълхи в постелките ти, а баща ти беше толкова ядосан от това, че запали огън посред нощ да ги изгори. „Сякаш изобщо се грижи за нея, както тича насам-натам в дрехи, по-пригодни за момче на обущар.“ — Заекна и млъкна, като видя гнева, изписан на лицето ми. Може би изведнъж си спомни на кого говори и добави: — Ама всичко това те го казват, не аз!
Не скрих гнева си, когато попитах:
— КОЙ каза тези неща? Кои са „те“, които говорят такива ужасни лъжи за баща ми и се подиграват с мен?
Изведнъж той отново стана слуга вместо приятел. Смъкна зимната шапка от главата си и я задържа пред коленете си, навел очи, докато говореше. Очите му бяха зачервени, и не от студ. В гласа му имаше тревога.
— Моля за извинение, господарке. Надскочих себе си и говорих не на място, крайно погрешно от моя страна. Това са клюки, неподходящи за ушите на дама, и се посрамих, като ги повторих. Сега ще се захвана с работата си.
И ми обърна гръб — единственият приятел, който си бях създала, — и хвана повода на Прис. Тръгна да я отведе в конюшнята.
— Настойчивост! — извиках след него с най-властния си глас.
— Трябва да се погрижа за кобилата ви, господарке — извини се той през рамо. Вървеше бързо, с наведена глава. Прис изглеждаше изненадана, че я отвеждат толкова бързо. Стоях на стъпенката за качване и спорех със самата себе си. Да повиша глас и да му заповядам да се върне? Да избягам и никога, НИКОГА повече да не идвам при конюшните? Да избухна в сълзи и да се свия на кълбо?
Стоях замръзнала от нерешителност и го гледах как се отдалечава. Когато с Прис се скриха в конюшните, скочих на земята и побягнах. Отидох при гроба на мама и поседях малко на една много студена пейка. Не бях толкова глупава да мисля, че мама е някъде наблизо. Беше просто едно място, където да съм. Никога не съм била толкова наранена, но не можех да реша дали е заради казаното от Настойчивост, или от това как реагирах. Глупаво момче. Разбира се, че щях да се ядосам и да настоя да знам кой е казал такива ужасни неща. Защо трябваше да ми каже за тях, ако не бе очаквал да ми каже кой ги е казал? А общите уроци с другите деца на Върбов лес? Нямаше да имам нищо против Настойчивост да е там, но ако идваха Тафи и Елм, тяхното мнение за мен щеше да плъзне като отрова. Със сигурност Настойчивост щеше да предпочете да е приятел с голямо момче като Тафи вместо с някоя като мен. Елм и Лея вече помагаха на масата понякога. Стигаше ми да ги зърна мимоходом и да видя колко бързо събират главите си и почват да си шушукат. Подиграваха ми се. Както явно и други вече се подиграваха за външността ми.
Люшнах крака — не стигаха до земята. Носех ботушите от миналата година, кожата отстрани се беше напукала. Гамашите ми бяха целите в тръни от тичането напряко през градините. Коленете ми бяха мръсни и едно сухо листо се беше лепнало на единия ми пищял — сигурно бях коленичила някъде. Изправих се и издърпах предницата на туниката си. Не беше мръсна, но беше зацапана. След разчистването на стаята ми ми бяха останали по-малко дрехи. Някои сигурно бяха изгорени. Може би трябваше да проверя състоянието на вещите си. Остъргах парче кал от туниката си. Бях облякла това само преди ден-два. Петното на гърдите обаче беше старо. „Мръсно и захабено изобщо не е едно и също“, помислих си.
Освен ако не гледаш някого и не знаеш дали това са стари петна, а не току-що напишкано. Помислих за това известно време. Всичко беше отчайващо. Уроци с деца, които ме мразят, които щяха да ме мушкат и щипят, и да ми се подиграват при най-малката възможност. Хората говореха за татко ми и за мен по начин, който не ми харесваше. Вярваха в неща, които не бяха верни, но изглеждаха верни. За някой страничен човек щеше да изглежда, че татко ми не се грижи за мен. Докато майка ми беше жива, беше правила всичко необходимо, за да ме държи спретната и чиста. Не бях мислила много за това: беше просто нещо, което тя правеше за мен, едно от многото неща, които правеше за всички ни. Вече я нямаше. А татко ми не беше започнал да прави тези неща за мен, защото те не бяха важни за него. Виждаше мен, а не това, че ботушите ми са напукани или че всичките ми туники са с петна. Беше споменал, че трябва „да се справяме по-добре“, но след това не бе направил нищо.