— Не можах да обясня. — Тръснах глава и усетих как сълзите изчезнаха от очите ми. — Не. Той всъщност не искаше да обясня. Смяташе, че знае кое е истината, и не искаше да се окаже, че греши.
Свих колене до гърдите си, дръпнах ги силно, искаше ми се да можех да си счупя краката. Искаше ми се да мога да се унищожа, за да се спася от тези ужасни чувства.
— Взех твоята страна, разбира се — каза спокойно татко ми. — Укорих го, че не ме е попитал за интелекта ти. Или че не е говорил с теб преди да започнат уроците. Казах му, че се е заблудил за теб и че не си го излъгала. И му казах, че ще получи още един шанс да те учи на ниво, подходящо за това, на което си се научила сама. И че ако не може, би могъл да продължи да обучава другите деца, но че няма да позволя да си губиш времето. Че за мен ще е удоволствие лично да те уча на всичко, което смятам, че трябва да знаеш.
Каза го съвсем спокойно. Бях го зяпнала, не можех да си поема дъх. Усмивката му изглеждаше колеблива.
— Допускаше ли, че можеше да направя обратното, Пчеличке?
И тогава се хвърлих в прегръдката му. Той ме улови и ме прегърна, силно, но нежно. Въпреки това усетих гнева, който къкреше в него като горещо масло в затворено гърне. Заговори с такова ръмжене, че имах чувството, че говори Бащата Вълк.
— Винаги ще взимам твоята страна, Пчеличке. Права или погрешна. Точно затова трябва винаги да внимаваш да си права, за да не направиш баща си на глупак.
Отдръпнах се и го погледнах, зачудена дали не се шегува. Тъмните му очи бяха сериозни. Той разгада съмнението ми.
— Пчеличке, винаги ще предпочитам да повярвам първо на теб. Така че е сериозна отговорност да си права в това, което правиш. Това е договорът, който трябва да съществува помежду ни.
Никога не бях могла да издържа погледа му дълго. Извърнах очи и се замислих. Помислих за начините, по които вече го бях излъгала. Наметалото. Котаракът. Проучванията ми на тунелите. Крадените четива. Но не беше ли ме лъгал вече и той? Заговорих тихо.
— Това двустранно ли е? Че ако винаги взимам твоята страна, няма да се окажа глупачка?
Той не отговори веднага. По някакъв странен начин това ме зарадва, защото знаех, че го обмисля. Можеше ли да ми обещае, че мога винаги да вярвам, че това, което върши, е правилно?
— Ще се постарая, Пчеличке.
— Значи и аз ще се постарая.
— Тъй. Ще седнеш ли на вечеря с нас тогава?
— Когато му дойде времето — казах бавно.
— Дете, тук си от часове. Подозирам, че вече приготвят вечерята.
Беше твърде скоро. Стиснах зъби за миг и после попитах искрено:
— Трябва ли? Все още не се чувствам готова да седя срещу тях.
Той погледна ръцете си и усетих как в корема ми се отвори ужасна бездна.
— Трябва да го направиш, Пчеличке — каза тихо баща ми. — Искам да мислиш за новините, които Ридъл трябва да отнесе на сестра ти. Не искам Шън или Фицбдителен да гледат на теб като на недоразвита или непохватна. Тъй че, колкото и да си млада, трябва да овладееш себе си и чувствата си и да дойдеш на масата. Разбирам, много по-добре, отколкото можеш да си представиш, какво изпитваш към някой, който ти се е подиграл и те е наказал, след като трябваше да те учи. Ще ти е трудно да го повярваш, но не смятам, че той е вродено жесток човек. Мисля, че просто е много млад и склонен да вярва на думата на други преди да е открил някои неща за себе си. Смея дори да се надявам, че ще се окаже достоен за уважението ти и че би могло дори да ти е приятно да сте заедно. Макар че ще призная, че точно сега ми е трудно да се преструвам, че ми е приятна компанията му. Понякога подозирам, че той знае.
При последните думи гласът му спадна до тихо ръмжене и осъзнах, че баща ми е страшно ядосан на Фицбдителен. Щеше да спазва правилата на обществото, но това не заличаваше неприязънта, която писарят бе събудил в него. Погледнах ръцете си, отпуснати в скута ми. Ако татко ми можеше да го направи, ако можеше да сдържа гнева си и да се отнася вежливо с Фицбдителен, навярно и аз можех. Опитах се да си представя как седя на масата. Нямаше нужда да седя с наведена глава като виновна. Нито бях длъжна да му показвам колко лошо ме е наранил. Можех да бъда дъщерята на моя баща. Неподатлива на онова, което беше направил писарят. Уверена в достойнството си. Вдигнах брадичка.
— Мисля, че в края на краищата може би съм гладна.
Вечерята не беше приятна. Съзнавах, че и Шън, и Лант ме гледат, но никога не ме е бивало в издържането на нечий поглед. Тъй че гледах в чинията си и поглеждах само към баща си или към Ридъл. Не трепвах, когато Лея или Елм минеха близо до стола ми, но и не приех никаква храна от нито едно блюдо, което донесоха те. Видях ги как завъртяха очи и се спогледаха, когато се разминаха зад Ридъл, и изведнъж осъзнах, че той, колкото и да е стар, все пак е очарователен мъж. Елм определено застана много близо до стола му, когато поднесе храна. А Ридъл — усмихнах се победоносно наум — я забеляза не повече, отколкото щеше да забележи муха на стената.