Шутът заговори отново:
— Все пак не лъжех. Колкото и да копнея за топла баня, не мисля, че мога да остана буден много дълго. Не мога да си спомня последния път, когато ми беше толкова топло или коремът ми — толкова пълен.
— Да те отнеса до стаята на лейди Дайми тогава?
— Ще ме носиш ли?
— Правил съм го. А и не тежиш почти нищо. Най-лесно ще е да те нося.
Той помълча малко. После каза:
— Мисля, че мога да вървя. Поне част от пътя.
Това ме озадачи, но не възразих. Повикан едва ли не от думите ни, точно в този момент в лазарета влезе паж. Все още имаше снежинки по косата и раменете и носеше фенер. Огледа се и извика:
— Том Беджърлок? Идвам за Том Беджърлок.
— Тук съм — казах му. Когато се обърнах към него, Копривка внезапно остави Ридъл, дойде при мен и ме дръпна настрани. Толкова приличаше на майка си в този момент, че сякаш Моли се беше върнала от гроба, за да ме укори.
— Той каза да не те държа отговорен! Сам бил пожелал.
— Не. Аз го помолих. Знаеше, че ако не ми помогне, ще опитам сам. И съм виновен. И съжалявам.
— Сигурна съм.
Наведох глава. След миг тя продължи:
— Някои хора те обичат много повече, отколкото заслужаваш, Том Беджърлок. Но ти дори не вярваш, че изобщо те обичат. — Още размислях над това, когато тя добави: — И аз съм една от тези хора.
— Копривке, толкова…
— Кажи го още веднъж и ще те зашлевя. Не ме интересува кой гледа. Ако мога да поискам едно нещо от теб, то е никога да не повтаряш тези глупави думи повече. — Извърна очи от мен към Шута. — Той е твой приятел, от детството. — Тонът ѝ подсказваше, че разбира колко изключителен е Шутът за мен.
— Беше. И е.
— Добре. Тогава иди и се погрижи за него. Ридъл ще се оправи, трябва само да си почине. — Сложи ръце на слепоочията си и ги разтърка. — А Пчеличка? Сестра ми?
— Оставих я с Фицбдителен. Мисля, че ще е добре. Не възнамерявам да се задържа дълго. — Щом го казах, се зачудих колко дълго все пак ще се задържа. Щях ли да остана, докато Шутът възстанови силата си, докато можем да опитаме пълно изцеряване с Умението? Щях ли да се опитам да се върна на заранта, през камъните, а после пак да се върна след няколко дни? Бях раздвоен. Копнеех да съм и на двете места.
— Ако е с Лант, ще е добре. — Изобщо не бях сигурен дали съм съгласен с преценката ѝ, но моментът като че ли беше много лош да ѝ го кажа. Облекчението в гласа ѝ ме накара да се зачудя дали не съм преценил погрешно младия писар. След това тя събуди угризение в мен, като добави: — Би трябвало да им изпратим птица, да им съобщим, че сте пристигнали благополучно.
Погледнах Шута. Изглеждаше отчайващо немощен и по-стар от мен със сто години.
— Аз ще го направя — каза Копривка преди да съм успял да я помоля. — Искаш ли да помоля някой гвардеец да ти помогне да преместите приятеля ти?
— Ще се справя сам — отвърнах.
Тя кимна.
— Усетих. Не искаш много хора да знаят, че е тук. Кълна се в живота си, не знам защо. Но ще уважа любовта ти към потайност. Е, повечето слуги са заети с пира, тъй че ако си предпазлив, би трябвало да можеш да го преместиш, без да ви забележат.
Тъй че понесох Шута към старите покои на лейди Дайми. Беше дълъг процес, студено и мокро за двама ни, когато настоя сам да изкуцука през двора. Загърна раменете си с одеялото, стъпалата му все още бяха увити в парцали. Вятър и сняг фучаха покрай нас, докато кретахме. Да използваме слугинските проходи означаваше да обикаляме дълго. На тясното стълбище той се подпираше на мен все по-тежко с всяко стъпало. Момчето, което ни водеше, непрекъснато поглеждаше през рамо към нас с почуда и с подозрение. В един момент осъзнах, че дрехите ми са зацапани с кръвта на Шута. Не му предложих обяснение.
При вратата на старите покои на лейди Дайми пажът спря и ми подаде голям ключ на тежък клуп от син кант. Взех го, взех и малкия фенер, който носеше, и му казах да си ходи. Тръгна с охота. „Лейди Дайми“ не беше съществувала от десетилетия, но мълвата, че обитавала тези покои, все още не беше заглъхнала. Този маскарад устройваше Сенч и той все още го поддържаше.