— Не. — Пресегна се и постави крехката си ръка върху моята. Цепениците в огъня изпращяха тихо и се вслушах в дъха му. Заговори отново. — Не това имах предвид. Съобщението, което изпратих с последните четирима пратеници. Услугата, за която мразех да моля. Срам ме беше да помоля за нея, срам ме беше да моля за каквото и да е от теб, след като те бях използвал толкова безмилостно. Но нямаше никой друг, когото можех да помоля, никъде. Опитах се да го направя сам. Бяха спрели да ме разпитват. Бяха започнали да ме оставят на мира. И един ден бяха невнимателни. Може би. Избягах. Знаех какво трябва да направя. Знаех какво трябва да се направи и се подготвих за него колкото се може по-добре. И опитах. Но те ме очакваха. Заловиха мен и онези, които ми бяха дали подслон и помощ. Върнаха ме и този път не се играеха на учтивости и въпроси. Просто бруталност. Натрошиха костите ми. Взеха зрението ми.
— Какво беше направил? — Усетих, че дъхът ми е секнал.
— Опитах и го скърпих лошо. Те ми се подиграха. Казаха ми, че винаги ще се провалям. Но ти нямаше да се провалиш. Щеше да знаеш как. Имаш цялата подготовка. И си добър в това.
Топлината на леглото не можеше да прогони мраза, който се надигна в мен. Отдръпнах се, но ръката му изведнъж стисна моята, силно като смърт.
— Добър беше в това, някога. В убиването на хора. Сенч те обучи и ти беше добър в това.
— Добър в убиване на хора — повторих вдървено. Тези думи нямат смисъл, когато ги кажеш на глас. Добър в донасяне на смърт. Мълчанието, по-гъсто от тъмнината, ни раздели.
Той заговори отново. Отчаяние изпълни гласа му.
— Мразя се, че трябва да го поискам. Знам, че си изключил това от живота си. Но трябва. Когато съм отпочинал, когато ти го обясня, ще разбереш. Те трябва да бъдат спрени и само смъртта ще ги спре. Само ти си между тях и онова, което искат да направят. Само ти.
Не проговорих. Не беше на себе си. Шутът никога нямаше да поиска това от мен. Беше ослепен и болен, и го болеше. Беше преживял ужасен страх. Все още се страхуваше. Но сега беше в безопасност. Като се оправеше, умът му щеше да се прочисти. Щеше да е отново себе си. Щеше да се извини. Ако изобщо си спомнеше този разговор.
— Моля те, Фиц. Моля те. Те трябва да бъдат убити. Това е единственият начин да ги спрем. — Вдиша болезнено. — Фиц, би ли ги премахнал? Всичките. Да сложиш край на тях и на ужасните неща, които правят? — Замълча, а после добави думите, които се ужасявах да чуя. — Моля те. Заради мен.
32.
Нападението
Според местните истински Бял пророк се ражда само веднъж на всяко поколение. Много често детето се ражда в семейство, което няма никаква представа, че носи такава кръв в жилите си. Ако семейството е в район, където Белите пророци са почитани, има ликуване и празненство. Чудодейното дете се отглежда у дома, докато не стане на десет години. Тогава семейството прави поклонничество до Светлия остров, смятан за отечеството на Белия народ, а сега обиталище на Слугите на архивите, тези, които се посвещават на съхраняването на записите и предсказанията на Белите пророци. Там детето се посреща с радост и минава под тяхна опека.
Казват, че всеки сън, който разкаже детето, се записва там. До дванайсет години му е забранено да чете каквото и да е от съхранените предсказания на Белите пророци, та информацията да не замърси чистотата на взора му. Когато детето отпразнува дванайсетия си рожден ден, започва образованието му в Архивите.
Тогава на този пътник разказаха тъжната приказка за Бяло бебе, родено в далечно село, където хората не знаели за Белите пророци. Когато времето да се роди нов Бял пророк отминало и никой не известил за такова дете, Слугите на архивите се заели да изчетат сами всички пророчества, които може да се отнасят за такава липса. Проучването им ги накарало да пратят вестоносци до онзи далечен район, за да търсят детето. Върнали се с тъжната вест за бяло дете, сметнато за странно и видиотено, оставено да умре от глад в люлката си.
Върнахме се във Върбов лес в тъмното и студа. Фицбдителен не беше толкова добър като колар, колкото баща ми и Ридъл. Конете знаеха пътя до дома, но той не държеше колелата на фургона в коловозите като баща ми, тъй че се търкаха в ръбовете на отъпкания сняг, залитаха и заораваха. Но пък в тъмното и с пътя, скрит под непрекъснато трупащия се сняг, карането на впряга сигурно беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Бях се сгушила под няколко одеяла, разтревожена за татко ми и зачудена за просяка, и ми се искаше вече да сме си у дома. Бях много уморена и доста нещастна от това как ме бяха изоставили. Не помагаше и това, че през целия път към дома Шън и Фицбдителен седяха заедно на капрата, добре увити в дългите си наметала, и си говореха тихо и възмутено за всичко, което се беше случило в градчето. Говореха за татко ми и Ридъл така, все едно ме смятаха за глуха или пък смятаха това, което чувствам, за маловажно.