Единият беше Фицбдителен. Познах го по хубавото палто, познах фино ушитите му панталони. Бях ги видяла само преди малко и знаех, че е той, но умът ми не искаше да го приеме.
— Не виждам татко — прошепна Настойчивост.
Кимнах. Чак сега забелязах няколко души от конюшните, но баща му не беше сред тях. Мъртъв ли беше, или се беше скрил?
От къщата излезе някаква жена и тръгна към пленниците. Изглеждаше съвсем обикновено, просто една пълничка жена на средна възраст, облечена топло. Носеше кожени ботуши и дебела вълнена пелерина, и кожена шапка. Закръгленото ѝ лице и полюшващите се кафяви къдрици ѝ придаваха почти весел вид. Отиде при мъжа, който продължаваше да вика на хората да седнат, и го погледна отдолу. Гласът ѝ прокънтя ясен, когато го попита нещо, но беше на непознат за мен език. Отрицанието му беше ясно на който и да е език.
Тя извиси глас и заговори на пленниците. Говорът ѝ беше странен, но разбирах какво казва.
— Едно момче е донесено тук, наскоро. Може би през последните пет години, но по-вероятно — през последните няколко месеца. Кожата му е бяла като сняг, косата му също толкова бяла. Дайте ни го и си отиваме. Може да е дете или юноша, може да е мъж на средна възраст. Ще го познаем, когато го видим. Не е тук, но сигурно знаете за кого говорим. — Замълча, за да изчака отговор, след това добави успокоително: — Той не е един от вас; винаги е бил наш и искаме само да го върнем у дома. Нищо лошо няма да го сполети и ако ни кажете къде е, никой повече няма да пострада.
Думите ѝ бяха премерени и спокойни, почти вежливи. Видях как прислужниците се заспоглеждаха. Тавия се дръпна от ръката на готвачката и повиши глас:
— Няма такъв тука. Единственият новодошъл беше мъжът, когото убихте, писарят. Всички останали работят тук от години и са родени тук, в селото. Вече видяхте менестрелите — те са единствените чужди тука! — Думите ѝ заглъхнаха в хлип. Менестрелите уплашено се присвиха един до друг.
— Лъжеш! — обвини я онзи, който беше викал. Тя се присви от страх и вдигна ръце да си запуши ушите, сякаш думите му бяха заплаха сами по себе си.
Неочакваният син. Разбрах го с внезапна сигурност. Това бяха преследвачите на бледата пратеничка, която ни беше предупредила. Бяха я проследили и по някаква причина мислеха, че ще намерят момчето тук. Може би смятаха, че баща ми вече го е намерил и му е дал убежище.
— Тя не лъже! — ревна му готвачката и още неколцина намериха достатъчно кураж, за да завикат:
— Истина е!
— Тук няма никой, който да не е роден тука!
— Можеш ли да стоиш тук сама и да се криеш? — прошепна Настойчивост в ухото ми. — Трябва да ида до конюшните и да намеря татко. Ако не е там… Взимам кон и препускам до Върбово за помощ.
— Вземи ме с теб! — помолих го.
— Не. Трябва да претичам през поляната, за да стигна до конюшните. Ако те видят… — Поклати глава. — Трябва да останеш тук, Пчеличке. Крий се. — Прехапа долната си устна и добави: — Ако татко ми… ако не го намеря, ще се върна да те взема. Ще отидем за помощ заедно.
Знаех, че е глупав план, за него. Ако стигнеше до конюшните, трябваше просто да препусне като вятъра за Върбово. Но бях ужасно изплашена. Кимнах. Той ме бутна да се свия долу.
— Стой тук — изсъска ми все едно бях тъпа.
Отиде до края на храстите и зачака. Закръглената жена като че ли спореше с мъжа на коня. Посочи ядосано труповете и замаха яростно с ръце. Явно не ѝ харесваше как мъжът води търсенето. А той махна с меча си и извика.
И тогава от къщата излезе човекът-мъгла. Познах го от пътуването ми до града. Там той беше като блестяща светлина в уличката, която хората отбягваха. Сега беше искряща мъгла и в средата ѝ — пълен мъж, бледен като призрак. Въртеше бавно глава насам-натам, докато вървеше, и или очите ми ме лъжеха, или неговите очи бяха с цвета на мъгла. Странен мраз премина през мен и се свих, колкото може по-мъничка, издърпах и скрих съзнанието си вътре в себе си. Вдигнах стените си — така щеше да го нарече баща ми. Чувствах се сляпа, но това бе цената на невидимостта, която бях готова да платя.