Стигнах до ъгъла на конюшнята, свърнах бързо покрай него и клекнах. Едва дишах. Сега какво, какво? Отивам до задната врата, реших, където конярчетата изнасяха таргите с мръсна слама. Точно оттам Настойчивост щеше да излезе с конете. Беше вратата най-далече от къщата.
Стигнах до гълъбарника, където държахме пощенските птици. До скоро. Пера и телца, главичките откъснати и разхвърляни в заграденото дворче, откъдето излитаха. Нямах време да зяпвам във всички тези малки смърти. Хрумна ми, че които и да са тези хора, са напълно безскрупулни и това нападение е обмислено. Не бяха излетели никакви птици, за да съобщят, че сме нападнати. Нападателите бяха избили първо тях.
Стигнах до портите на конюшнята и надникнах вътре. Призля ми. Бяха ли влезли нападателите и тук, както бяха направили с птиците? Може би не — в яслите неспокойно пръхтяха коне, усетили миризмата на кръв. Бях благодарна, че не бяха избили и конете. Сигурно не бяха искали да рискуват с вдигане на шум. О, влизали бяха — някой лежеше проснат в прохода между яслите. Беше облечен в цветовете на Върбов лес. Лежеше по очи и не мърдаше. Един от моите хора. Опитах се да не изхлипам. Нямаше време за скръб. Ако исках някой да оцелее, двамата с Настойчивост трябваше да препуснем за помощ. Бяхме последната надежда за хората ми. Не бях сигурна колко хора има в малкото селце Върбово, но там щеше да има пощенски птици и някой щеше да препусне в галоп до Кралския патрул.
Тъкмо събирах кураж да мина покрай трупа, когато чух шум, вдигнах очи и видях, че Настойчивост идва към мен. Яхнал беше без седло як дорест кон, но беше намерил време да оседлае Прис. По бузите му се стичаха сълзи, но челюстите му бяха стиснати като на мъж и изпъкваха на момчешкото му лице. Ахна, като ме видя, и аз бързо пуснах качулката на наметалото си да се смъкне от лицето ми.
— Аз съм! — прошепнах.
В очите му блесна гняв.
— Казах ти да стоиш там!
Смъкна се от коня си, стисна ноздрите му, за да не изпръхти, и го преведе покрай трупа. Подаде ми юздите, за да го задържа, а той се върна и преведе и Прис. После ме сграбчи през кръста и без церемонии ме метна на седлото. Наместих се, сбрах наметалото си в шепи и го пъхнах отново в пазвата си. Не исках плющенето му да уплаши Прис. Вече започвах да се плаша не на шега от трудната езда.
Нас не ми се довери с юздите на Прис, а ги задържа, докато яхваше коня си. Погледна ме през рамо и заговори тихо:
— Препускаме в галоп. Това е единственият ни шанс. Препускаме и не спираме. Каквото и да стане. Разбираш ли ме?
— Да.
— Ако някой се изпречи пред нас, ще го съборя. А ти продължаваш с Прис. Разбираш ли?
— Да.
— И този път ми се подчиняваш! — добави той свирепо.
Нямах време да реагирам на това, защото препуснахме. Излязохме през задните порти на конюшнята и се отправихме в галоп към дългата лъкатушеща алея за впрягове. Натрупаният и навят сняг под дърветата ни забави, но може би приглуши донякъде звука от преминаването ни. Не беше достатъчно. Когато излязохме от прикритието на конюшнята и се озовахме на открито, чух изненадан вик. Странно как един безсловесен вик все пак може да е на чужда реч. Настойчивост също викна нещо и конете изведнъж препуснаха още по-бързо.
Вкопчих се здраво с всичко, което имах, глезени, колене и бедра, ръцете ми стиснаха предницата на седлото все едно никога досега не бях яздила кон. Чух се, че викам пронизително, но не можех да спра. Чувах зад нас викове и чух и нещо все едно разсърдена пчела избръмча покрай мен. След това чух още две и разбрах, че някой стреля с лък по нас. Присвих се на гърба на Прис и продължихме напред. Алеята зави и за миг изпитах облекчение, че нападателите в къщата вече не могат да ни видят. Продължихме в галоп напред.
И тогава Настойчивост падна. Свлече се от коня си, тупна на пътя и след това се претъркаля в дълбокия сняг, а конят продължи напред. Все още стискаше в ръката си повода на Прис и тя се обърна рязко и едва не го стъпка, после се завъртя и се люшнах на една страна. Скочих на земята и затичах към Нас. Никаква стрела не стърчеше от него и за миг си помислих, че просто е паднал и двамата можем да се качим на Прис и да избягаме. После видях кръвта. Стрелата беше минала право през него, пронизала беше дясното му рамо. Бликаше кръв и лицето му беше пребледняло. Той се превъртя на гръб, когато стигнах до него, и тикна повода на Прис в ръката ми.
— Бягай! — заповяда ми. — Бягай! Докарай помощ! — След това потрепери целият и затвори очи.