Замръзнах. Чувах тропота на копитата на бягащия му кон, и тропота на други копита също. Идваха. Нападателите идваха. Щяха да ни хванат. Знаех, че не мога да го вдигна, още по-малко да го кача на Прис. Да го скрия! Все още дишаше. Да го скрия и да се върна за него. Беше най-доброто, което можех да направя.
Измъкнах пеперуденото наметало и го изпънах над Нас, затъкнах го около него. Цветовете му се приспособяваха, но не достатъчно бързо. Изритах сняг върху него и след това, когато тропотът на копитата стана по-силен, отведох Прис от другата страна на алеята. Покатерих се на гърба ѝ, пъхнах крака в стремената и я изритах силно.
— Дий, дий, дий! — изпищях в ушите ѝ.
И тя скочи напред ужасена и препусна. Наведох се, вкопчих се в нея без изобщо да използвам юздите, само се надявах, че знае пътя.
— Моля те, моля те, моля те — замолих Прис, света, всичко, което все още можеше да съществува. И препуснахме в галоп, препуснахме толкова бързо, че бях уверена, че никога няма да ни догонят. Студеният вятър ме хапеше и сълзите се стичаха от очите ми. Гривата на Прис плющеше в лицето ми. Щях да избягам; щях да доведа помощ; все някак всичко щеше да се оправи.
После, от двете страни на пътя, се появиха два грамадни коня. Изпречиха се на Прис и единият ездач се наведе, хвана юздите ѝ, дръпна и ни завъртя в кръг. Започнах да се свличам от Прис, а другият ездач ме сграбчи за яката, вдигна ме от седлото и после ме пусна. Паднах на земята и се претърколих, за малко да попадна под копитата на коня му, и някой извика гневно, и около мен блеснаха бели светлини.
Имаше един миг, в който не разбирах нищо, а след това висях, устата ми беше пълна със сняг, главата ми се люшкаше все едно някой ме разтърсва. Светът се тресеше около мен, а после застина. Примигнах и примигнах пак, и най-сетне можах да го видя — едър ядосан брадат мъж. Беше стар, косата му между сива и черна, очите му сини като на бял гъсок. Ревеше ми нещо, гневни викове на непознат за мен език. Изведнъж замълча, после попита намръщено и завалено:
— Къде другият? Къде отива той?
Намерих думи и ум да излъжа.
— Той ме остави! — изплаках и нямаше нужда да се преструвам на уплашена. Вдигнах разтрепераната си ръка и посочих натам, където бе избягал конят на Настойчивост. — Избяга и ме остави!
След това чух жената. Викаше възмутено и тичаше към нас. Зад нея идваше човекът-мъгла — вървеше бързо, но не тичаше. Бяха доста далече. Без да ме пуска, сивокосият закрачи към тях; влачеше ме и водеше коня си. Другият яздеше след нас. Подминахме мястото, където бях скрила Настойчивост. Познах го само по дирите ми в снега. Не погледнах натам. Вдигнах всичките си стени и дори не помислих за него, та да не би някой да разбере измамата ми. Бях единственият му шанс и единствената помощ, която можех да му дам, беше като го пренебрегна. Заритах безпомощно и се опитах да извикам, с надеждата, че ще привлека вниманието на мъжа към мен.
Жената извика нещо през рамо на човека-мъгла, а той ме посочи и забърбори ликуващо. Мъжът, който ме влачеше, също извика нещо и жената му отвърна с укор. Той изведнъж спря, дръпна ме рязко и ме разтърси. Тя извика от ужас, а той ме пусна и се засмя. Когато се опитах да се отскубна, стъпи отгоре ми и ме затисна в снега. Каза ѝ нещо, нещо подигравателно и заканително. Виковете ѝ станаха умолителни.
Помъчих се да си поема дъх. Нищо повече не можех да направя, понеже кракът му ме притискаше. Тя стигна до нас и молбите ѝ изведнъж се превърнаха в заплахи. Той се изсмя отново и вдигна крака си. Тя коленичи в снега до мен и възкликна:
— О, скъпото ми, миличкото ми! Ето те, най-сетне! Милото ми, горкичкото ми! Колко уплашено трябва да си било. Но всичко вече свърши. Ето ни. Вече си в безопасност. Дойдохме да те заведем у дома.
Помогна ми да се изправя. Гледаше ме толкова мило, закръгленото ѝ лице бе изпълнено с тревога и с обич. Миришеше на люляци. Помъчих се да вдишам, да кажа нещо, но вместо това избухнах в сълзи.
— О, горкото ми момче! — възкликна тя. — Хайде, успокой се. Всичко ще е добре. Вече си в безопасност, с нас. Най-после.
Човекът-мъгла се беше приближил. Посочи ме и радост огря лицето му.
— Да. Той е! — Гласът му беше висок и момчешки. — Неочакваният син. Моят брат.
Щастието му от това, че ме е намерил, ме заля, обля ме и ме изпълни. На лицето ми разцъфтя усмивка. Бяха дошли за мен — онези, към които принадлежах. Бяха тук и щях да съм в безопасност, никога повече сама, никога повече изплашена. Широката му глупава усмивка и разперените му ръце ме чакаха.
Разперих с ликуване ръце да го прегърна, безкрайно щастлива, че най-сетне са ме намерили.