Епилог
Едно дете е ухапано от плъх. Родителят се втурва да го утеши. Но ухапаното загноява и ръката трябва да се отреже, за да се спаси животът на детето. В този ден животът на детето се променя завинаги.
Или едно дете е ухапано от плъх. Родителят се втурва да го утеши. Раната се изцерява добре, без белег, и всичко е наред.
Но не е. Детето ще носи спомена за ухапаното и плъха до края на живота си. Дори като пораснал мъж стърженето в нощта ще го кара да се буди целият в пот. Не може да работи в плевници и обори или около силози за зърно. Когато кучето му донесе убит плъх, се сепва от ужас.
Такава е властта на спомена. Силна е като най-опасната зараза и се задържа не само през периода на боледуване, а през всичките дни от живота на човек. Както боя се просмуква в тъкани, притеглена в тях, за да промени цветовете им завинаги, така и един спомен, жилещ или сладък, променя тъканта на характера.
Години преди да узная, че спомените на един човек може да бъдат впечатани в камък и събудени като дракон, треперех пред тяхната мощ и се криех от тях. О, спомените, които отричах и криех от себе си, убеден, че съм се отървал от отрова, която ще ме отслаби. Години наред бях вървял като в мъгла, улисан в живота си, без да си давам сметка какво съм откъснал от себе си. В деня, в който Шутът ми възстанови тези спомени, те бяха като кръв, запулсирала в изтръпнал крайник, съживяваща го, да, но носеща със себе си жилеща болка и обезсилващи спазми.
Спомените за радост се врязват толкова дълбоко в сърцето на човек, колкото и тези за болка и ужас. И се просмукват и надделяват в усета му за света. Така и спомените за моя първи ден с Моли и нашата първа нощ заедно, и за деня, в който се врекохме един на друг, са обагрили живота ми и в най-тъмните ми дни са ми давали светлина, която да помня. Във времена на болест или скръб, или душевна пустота, можех да си спомням как тичах с вълка през заснежения сумрак без никаква мисъл освен за дивеча, който преследвахме. Имам скъпи спомени за светлина от огън и за бренди, и за приятел, който ме познаваше може би по-добре, отколкото би могъл който и да е друг. Това са спомените, от които човек гради крепостта, която брани сърцето му. Те са пробните камъни, които му казват, че е достоен за уважение и че животът му има смисъл отвъд простото съществуване. Все още ги имам всичките тези спомени, онези, които болят, и онези, които носят утеха, и онези, които носят радост. Все още мога да ги докосвам, макар и вече да са избледнели като гоблен, оставен на ярка светлина и неизбърсван от прах.
Но един ден изпъква над всички други, татуиран сякаш с остри игли на наслада и болка в самата сърцевина на съществото ми. Един ден, който помня с цветове толкова ярки и миризми толкова силни, че трябва само да затворя очи, за да съм там отново. Светъл зимен ден, ден на синьо небе и искрящ бял сняг, и набръчкано сиво море отвъд покривите и улиците на град Бъкип. Този ден винаги ще бъде денят преди нощта на Зимния празник. Винаги ще чувам весели поздрави и блазнещите викове на улични търговци, и глъчта на множеството, понесени от вятъра.
Отривистият вятър носи миризмите на горещи ястия, сладки и вкусни, смесени с мириса на йод и гнило от отлива. Вървя сам по улиците, купувам малки подаръци за дъщеря ми, която оставих във Върбов лес, и нужните неща за моя ранен приятел, билки, с които да направя мехлемите, на които ме беше научил Бърич, и чисти кърпи, и топло наметало, и обувки за почернелите му, проядени от измръзване крака.
Чайките кръжат и пищят, търговците ме подканват да купя, вятърът пее на вълните, а долу в залива корабите скърцат и се поклащат неспокойно на въжетата си. Превъзходен ден, ден — лазурен камък в сребърен обков.
Това е денят, в който животът ми се промени завинаги. Това е денят, в който детето ми беше откраднато и пламъци и дим, и цвиленето на коне се издигаха в небесата над Върбов лес, нечути, невидени от мен. Нито Осезанието, нито Умението ми казаха за снега, почервенял от кръв, за пребитите жени и убитите мъже. Нищо не ме предупреди в онзи чудесен светъл ден, че най-тъмното време от живота ми е започнало.