Погледът ми се впи в Предан. Той заговори веднага:
— Не я знам! Сенч никога не ми е споменал за такова нещо! — Опря лакът на коляно, отпусна чело на ръката си и изведнъж отново заприлича на разтревожено момче. Лошо.
Копривка се намеси:
— Ако не е казал на крал Предан, тогава ти трябва да я знаеш, Фиц. Ти винаги беше най-близо до него. Трябва да е един от двама ви. На кого другиго би я доверил?
— На мен не е — отвърнах рязко. Не добавих, че не бяхме говорили със Сенч от няколко месеца, дори и през Умението. Не беше разрив, а само въпрос на време. Бавно и постепенно се бяхме откъснали един от друг през годините. О, в изключително смутни времена той не се колебаеше да се пресегне към ума ми и да поиска мнението ми, или дори помощта ми. Но през годините трябваше да приеме, че нямаше да бъда притеглен отново в сложния танц, какъвто бе животът в замък Бъкип. Сега съжалявах за отдалечаването ни.
Потърках чело. Обърнах се към Шишко.
— Лорд Сенч казвал ли ти е някоя специална дума, Шишко? Която да запомниш?
Помъчих се да се усмихна успокоително. Чух как вратата на стаята се отвори зад мен, но задържах вниманието си върху Шишко.
Той почеса едното си малко ухо и изплези език, докато размишляваше. Наложих си търпение. След това той се усмихна и изправи рамене. Наведе се напред.
— Моля. Каза ми да запомня „моля“. И „благодаря“. Думи, за да получиш каквото искаш от някой. Не просто да грабнеш. Кажи „моля“, преди да вземеш нещо.
— Би ли могло да е толкова просто? — попита учудено Копривка.
— Свързано със Сенч? — чух гласа на Кетрикен. — И толкова просто? Абсолютно не. Този човек никога не прави нищо просто. — Обърнах се да погледна някогашната си кралица и въпреки сериозността на положението ни не можах да се сдържа да не ѝ се усмихна. Стоеше все така изправена и царствена. Както винаги, майката на краля бе облечена с простота, която щеше да изглежда по-подходяща за слугинче, само дето я носеше с невероятно достойнство. И властност. Русата ѝ коса, вече леко посребрена, се спускаше волно по гърба ѝ, покрай раменете на робата ѝ със синия цвят на Бъкип. Поредна аномалия. Беше окуражила Шестте херцогства да разширят търговията и през живота си бях видял как кралството ни прие с охота всичко, което по-широкият свят имаше да предложи. Екзотични храни от Острова на подправките, особени стилове облекло от Джамайлия и земите отвъд нея и чуждестранни техники за работа със стъкло, желязо и керамика бяха променили всеки аспект от живота в замъка Бъкип. Шестте херцогства изнасяха жито и овес, желязна руда и слитъци, бренди от Сандседж и чудесните вина от вътрешните херцогства. Горите на Планинското кралство се превръщаха в дървен материал и на свой ред се изнасяха в Джамайлия. Процъфтявахме и възприемахме с охота всяка промяна. Но тук беше бившата ми кралица, неподатлива на промените, които бе окуражавала, облечена просто и старомодно като слугиня от детството ми, без дори диадема, която да означи ранга ѝ като майка на краля.
Станах и се озовах в здравата ѝ прегръдка.
— Фиц — промълви тя в ухото ми. — Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде и че пое такъв риск, като дойде толкова бързо. Когато чух, че Предан е предал на Копривка, че трябва да дойдеш веднага, бях ужасена. И изпълнена с надежда. Колко себични сме — да те откъснем от добре заслуженото ти място и да настоим, че трябва да дойдеш отново и да помогнеш.
— Винаги сте добре дошли за всякаква помощ, която мога да окажа. — Всякакво задържало се раздразнение, което бях изпитал от това, че бях принуден да използвам каменния стълб, изчезна при думите ѝ. Това бе нейното дарование. Кралица Кетрикен винаги бе признавала жертвите, които правеха хората в служба на трона на Пророците. В замяна на това винаги бе готова да пожертва собственото си удобство и сигурност за верните ѝ хора. В този момент благодарността ѝ изглеждаше честна отплата за опасността, пред която се бях изправил.
Тя ме пусна и се отдръпна.
— Тъй. Смяташ ли, че можеш да му помогнеш?
Поклатих глава със съжаление.
— Сенч си е поставил сам преграда, като онази, с която Рицарин е откъснал Бърич от Умението. Ако можеше да пробием през нея, сигурно бихме могли да помогнем на тялото му да се изцери, като обединим Умението си. Но той ни е изключил и е лишен от съзнание, за да ни допусне или да се изцери сам.
— Разбирам. А как е той?
— Губи сила. Усещам отпадане в жизнеността му дори за краткото време, откакто съм тук.
Тя трепна от думите ми, но знаех, че цени искреността. Разпери ръце и се обърна към всички ни:
— Какво можем да направим?