Нищо. Ръката на Сенч лежеше отпусната в моята.
— Може би е твърде слаб, за да реагира — предположи Предан.
— Шшт. — Замислих се. Теменужки в дамски скут. Теменужки в дамски скут. Имаше нещо, нещо отдавнашно. И изведнъж се сетих. Статуята в Женската градина. В задния ъгъл на градината, сред гъсталак от сливови дръвчета. Там, където сенките бяха дълбоки и прохладни дори в разгара на лятото, имаше статуя на Еда. Седнала, с отпуснати в скута ѝ ръце. Спомних си малките стръкчета папрат, израснали в мъхестите гънки на роклята ѝ. И да — теменужки в скута ѝ.
— Трябва ми факла. Знам къде е скрил ключа. Трябва да ида до Женската градина и статуята на Еда.
Сенч изведнъж вдиша дълбоко. За миг се уплаших, че това е сетният му дъх. А Предан възкликна:
— Това е ключът! Старият паяк е Сенч. Еда, в Женската градина.
Щом изрече името на богинята, все едно тежки завеси се раздвоиха и Сенч се отвори за Умението. Предан отпрати призив Умение за Копривка, Шишко и Стабилен.
— Има ли силата за това? — попитах, защото знаех добре как едно насилено изцеряване изгаря безмилостно всички резерви на човешкото тяло. Самата магия не лекува. Тя само принуждава тялото да ускори процеса.
— Можем да оставим това, което е останало от силата му, бавно да бъде погълнато от умирането, или да я изгорим, опитвайки се да го изцерим. Ако ти беше Сенч, кое щеше да предпочетеш?
Стиснах зъби. Не знаех. Знаех, че Сенч и Предан веднъж бяха взели това решение вместо мен, и все още живеех с последствията. Тяло, което настойчиво възстановяваше всяка нанесена му щета, все едно дали го исках, или не. Но разбира се, можех да спестя тази съдба на Сенч. Щях да разбера кога да спра лечението. Взех това решение и отказах да мисля дали е изборът, който би направил самият Сенч.
Подсилих връзката си на Умение с Предан и двамата потънахме в Сенч. Усетих смътно, че Копривка дойде да се присъедини към нас, а после Шишко, сънлив, но подчинил се на зова, и най-сетне Стабилен, нахлул да добави силата си в слятото ни усилие.
Поведох аз. Не бях най-силният от Умелите тук. Най-силният беше Шишко, с природния му талант, прикрит от фасадата на простодушието му. Стабилен беше следващият, кладенец на сила за боравещ с Умение, но като че ли неспособен да бръкне в самия себе си и да я приложи сам. Предан беше по-добре обучен в различните приложения на Умението от мен, а Копривка, дъщеря ми, по-интуитивна в боравенето с магията. Но поведох аз, заради годините си и трудно натрупаното знание как е сглобено човешкото тяло. Сенч лично ме беше учил, макар и не като лечител, а като професионален убиец, за да знам къде един притиснат пръст може да задави човек или малко острие да накара да блика кръв с всеки удар на сърцето му.
Въпреки това не „погледнах“ в тялото на Сенч с Умението си. По-скоро се вслушах в тялото му и усетих къде то се бори да се изцери само. Влях сила и цел в това усилие и използвах знанието си, за да я приложа там, където нуждата бе най-голяма. Болката не винаги е най-добрият показател за едно увреждане. По-голямата болка може да заблуди ума да помисли, че е на мястото на най-голямото увреждане. И тъй, както се бяхме свързали към Сенч, заплувахме срещу прилива на болката и страха му, за да видим скритите повреди зад костта на черепа му, мястото на свиване там, където кръвта преди беше текла свободно, гънката с насъбрала се кръв, станала отровна.
Разполагах с общата сила на обучена котерия, нещо, което не бях изпитвал никога. Усещането беше замайващо. Привлякох вниманието им към онова, което исках да се възстанови, и те обединиха силата си, за да убедят тялото на Сенч да съсредоточи енергията си там. Беше толкова лесно! Изкусителните възможности се разгърнаха пред мен в пищно пано. Какво можех да постигна! Можех да пресътворя човек, да го върна в младостта! Но нямах право да похарча монетите на плътта на Сенч. Имахме сила за това в излишък, но Сенч нямаше. И тъй, когато почувствах, че сме отдали на тялото му толкова от силата, колкото то можеше да усвои и насочи добре, оттеглих котерията, изкъшках ги извън плътта на Сенч като пилци, нахлули в градина.
Отворих очи в помръкналата стая насред кръг от тревожни, осветени от пламъчетата на свещи лица. Вадички пот браздяха лицето на Стабилен, яката на ризата му беше мокра от нея. Дишаше като вестоносец, току-що донесъл спешно съобщение. Копривка беше отпуснала брадичка в дланите си, пръстите ѝ закриваха лицето ѝ. Шишко беше зяпнал, а косата на краля беше потна и полепнала по челото му. Примигнах и усетих далечния барабанен тътен на идващото главоболие. Усмихнах им се.
— Направихме каквото можем. Сега трябва да го оставим на спокойствие и да позволим на тялото му да си свърши работата без бързане.