След като опразнихме първите си блюда Предан заговори, понякога с пълна уста, докато аз се хранех. Знахарите посетили лорд Сенч, докато бях спал. Ужасили се, като видели колко е изтощен, но апетитът и сприхавото му настроение ги убедили, че ще се оправи. На Стабилен височайшо му бяха забранили да отдава сила на Сенч при всякакъв опит отново да се заключи. Предан се надяваше, че това ще е достатъчно, за да се предотвратят бъдещи злополуки. Лично аз подозирах, че Сенч винаги би могъл да намери начин да подлъже Шишко да му помогне.
Когато позабавихме темпото на тъпченето, Кетрикен ни наля чай за трети път и заговори тихо:
— Още веднъж, Фицрицарин, ти се отзова на отчаяния ни зов. Разбираш колко много все още се нуждаем от теб. Знам, че сега се наслаждаваш на кроткия си живот, и няма да споря, че си го заслужил. Но ще те помоля да обмислиш дали да не прекарваш може би по един месец всеки сезон тук в замък Бъкип с нас. Сигурна съм, че лейди Моли ще се радва да е по-близо до Копривка и Стабилен през тези периоди. Пъргав също наминава често. Синовете ѝ сигурно ѝ липсват, а знам, че за нас би било чудесно да си тук.
Беше стар спор. Тази покана ми беше правена много пъти, под всевъзможни форми. Бяха ми предлагани покои в цитаделата, чудесна къща на върха на скалите с възхитителна гледка над водите долу, уютна къщичка на края на овчарските ливади, а сега — предложението да наминаваме като гости четири пъти в годината. Прочетоха отговора в очите ми.
За мен не беше въпрос това къде живея. Въпросът беше, че не исках да съм ежедневно в течение на политиката като един от Пророците. Преди време Предан бе изказал мнението, че е минало достатъчно време и едва малцина ще се интересуват дали Фицрицарин Пророка чудодейно е възкръснал от мъртвите, с колкото и безчестие да беше свързано това за мен. Съмнявах се. Но дори като холдър Том Беджърлок, дори като лорд Беджърлок, както бяха предложили, не желаех да заплувам отново в тези води. Теченията им неизбежно щяха да ме повлекат надолу и надалече от Моли и да ме удавят в политиката на Пророците. Те го знаеха толкова ясно, колкото и аз.
Тъй че казах само:
— Ако имате спешна нужда от мен, винаги ще дойда. Мисля, че съм го доказвал това, непрекъснато. И след като веднъж съм използвал камъните, за да пристигна тук бързо, ако нуждата ме притисне, вероятно бих го направил отново. Но не мисля, че ще живея повече между стените на крепостта, нито че ще бъда съветник на трона.
Кетрикен си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да заговори, но Предан каза кротко:
— Майко.
Не беше упрек. Може би напомняне, че сме тъпкали по тази пътека и преди. Кетрикен ме погледна и се усмихна.
— Мило е от ваша страна, че ме поканихте — казах ѝ. — Наистина. Ако не бяхте, щях да се опасявам, че вече ме смятате за безполезен.
Тя отвърна на усмивката ми и с Предан си довършихме яденето. Когато станахме, казах:
— Ще навестя Сенч и ако ми се стори достатъчно силен, за да не се боя за него, искам да се върна във Върбов лес днес.
— През Камъните ли? — попита Кетрикен.
Исках ужасно да съм си у дома. Затова ли толкова ме изкушаваше тази мисъл? Или беше съблазънта на течението Умение, което се носеше така дълбоко и бързо зад онези мрачни повърхности? И двамата ме гледаха съсредоточено. Предан заговори тихо:
— Спомни си какво ти каза Черния. Използването на Камъните твърде често в бърза последователност е опасно.
Нямаше нужда да ми се напомня. Споменът как бях изгубил седмици в един каменен стълб ме смрази. Поклатих глава, едва способен да повярвам, че изобщо съм помислил да използвам порталите на Умението за връщането си.
— Мога ли да заема кон?
Предан се усмихна.
— Можеш да имаш всеки кон в конюшнята, Фиц. Знаеш това. Избери си добър жребец за разплод.
Знаех това. Но не беше нещо, което да мога да приема за подразбиращо се.
Следобеда отидох да видя стареца. Сенч седеше подпрян на многобройни възглавнички във всякакви оттенъци на зелено кадифе. Завесите на леглото му бяха издърпани и стегнати с тежки въжета от сукана коприна. Въженцето на звънеца бе поставено така, че да му е подръка, както и една нощна масичка с купа плодове. Имаше и плодове и ядки, които не познавах, свидетелство за оживената ни търговия с нови партньори на юг. Косата му бе току-що сресана и вързана на воинска опашка. Беше прошарена със сиво, когато за пръв път го срещнах. Сега блестеше като чисто сребро. Моравата подутина и отокът бяха изчезнали и на мястото им бе останала само жълтеникавокафява сянка. Зелените му очи грееха ярки като излъскан нефрит. Но тези признаци на здраве не можеха да възстановят плътта, която бе изгубил от принудителното ни лечение. Беше много жизнен скелет, но все пак скелет, помислих си. Щом влязох в стаята, той остави настрани един свитък.